— Като жива е, нали виждате — обади се Танайн, — или по-точно, не е нежива материя.
Той пъхна пръсти под края на дрехата и се опита да я пробие. Когато потънаха в тъканта, тя конвулсивно се отдръпна, без да се скъса.
— Това — замислено промълви той, — общо взето, не е никаква материя, ако ми позволите едно сравнение на Стария език. Най-близкият староезичен термин за това е „аура“. Така или иначе, то е живо по свой начин. Трайността му е година, а и повече. После го потапяме в млечна киселина, за да се освежи. И само един от тях може да активизира милион или милиард колани — колко клонки могат да пламнат от една искра?
— Но защо е нужно да се облича такова нещо?
Танайн се засмя:
— Въпрос на скромност — усмихна се отново той. — Един земен учен от древни времена, още преди слънцето да се превърне в мъглявина, ми предаде думите на някой си Рудовски: „Скромността е нещо много по-сложно от честността“. Ние носим тези дрехи, защото ни топлят, когато се нуждаем от топлина, и защото скриват някои наши недостатъци, идващи с възрастта — навярно всичко, което бихме поискали да скрием от суета.
— Дрехите определено не са скромни — каза важно Брил.
Те са израз на скромност само дотолкова, доколкото правят вида ни по-приятен с тях, отколкото без тях. Каква по-добра проява на скромност от тази?
Брил обърна гръб на Танайн и изостави спора. Още от самото начало думите и държанието на Танайн не му бяха напълно понятни и подобни изказвания или го объркваха, или изобщо не достигаха до него, или и двете заедно.
Брил откри как правят картон. На клона на едно дърво висеше огромен съд с млечна на вид течност — хартията, както му обясни Тан. Получавали я от някаква оса, техен хибрид. Хартията беше разтворена в нуклеинова киселина, получена чрез синтез от някаква трева. Под съда имаше плоска метална поставка и комплект от подвижни решетки. Те бяха сглобени според желаната форма и дебелина на плаката. Отваряше се един кран и течността изпълваше рамката. После две малки деца минаваха с валяк върху решетките, като го бутаха с ръце. Бялата течност ставаше светлокафява и се втвърдяваше, това беше картонът. Танайн вложи цялото си старание, за да обясни на Брил действието на валяка, но Старият език в съчетание с техническата неграмотност на Брил направи обяснението неразбираемо.
Обшивката на валяка беше много проста на практика и много сложна като замисъл, подобно на транзистора. Брил трябваше да се задоволи само с това, както и при селективния анализ на „водопроводната инсталация“ с вид на речен камък, и при антигравитационните подноси за храна (които, както откри той, трябваше да се направляват, когато излизат навън, но когато бяха празни, се прибираха сами в кухнята).
Дните се нижеха, а късметът все повече му изневеряваше, когато искаше да разкрие същината на човешките умения в Ксанаду. Беше съвсем склонен да признае собствените си мечти за фантастични, а странната идея, че онова, което може да се направи от един човек, може да се направи и от всички останали — за непостижима. Танайн се опитваше да обяснява, най-малкото отговаряше на всеки един от въпросите на Брил.
Тези безгрижно скитащи се щастливи хора можеха да се заловят за каквато и да било работа, на какъвто и етап да е тя и да я свършат до каквато и да било степен. Някой например вземе флейта и изсвири няколко напева, а другите се приближат, без да бързат, някои с инструменти, други — без, и скоро се включва още един инструмент, и още един, докато станат петдесет-шестдесет и музиката се излее страстно или бурно, като след любов или след сън, или като спомен за тях. А понякога слушателите ще пристъпят напред, ще вземат инструмента от нечии уморени ръце и ще продължат да свирят с останалите, и всичко това в една чиста хармония. А Тан твърдеше, че тези петдесет или шестдесет души никога преди това не са свирили същото музикално произведение. Според неговите обяснения всичко беше въпрос на усет.
— Просто те спохожда усетът за нещо. Да вземем цигулката. Чувал съм да свирят, но сам никога не съм хващал цигулка. Наблюдавам някого как свири и разбирам как се раждат мелодиите, после я вземам и правя същото. И като се увлека в мелодията, а сетне в следващата, то си идва само, и как трябва да звучи тя, и как трябва да я усещат пръстите ми, ръката, която тегли лъка, брадичката ми, рамото ми. Всички тези усещания те карат да почувствуваш какво значи да се претворява такава музика. Разбира се, човешките възможности имат предел, и хората не са еднакво способни. Ако върховете на пръстите ми са меки, аз няма да свиря толкова добре, колкото някой друг. Ако ръцете на някое дете са твърде малки за инструмента, то трябва да слезе една октава по-ниско или да изпусне някоя нота. Но въпреки това усетът му си остава.