— Няма нещо, което да не съм преживял, Брил. Можете да ми кажете всичко. Знаете, че ще ви разбера — умолително му каза Танайн. Той се приближи още малко. — Болен ли сте? Притежавам всички умения на хирурзите, които са живели от времето на Тримата насам. Пуснете ме да вляза!
— Не! — това едва ли можеше да бъде дума, по-скоро беше взрив.
Танайн отстъпи крачка назад.
— Извинете ме, Брил, ияма да ви питам повече. Но кажете ми все пак, моля ви, кажете ми. Сигурно ще съумея да ви помогна.
„Добре, помисли си Брил в полуистерия. Ще ти кажа и тогава можеш да се спукаш от смях, червенокос глупак такъв! Какво ли значение ще има това, когато посеем страшната чума на планетата ви?“
— Не мога да изляза, дрехите ми се повредиха.
— Брил! Но какво значение има това? Хайде, хвърлете ми ги! Ние ще отстраним повредата, каквато и да е тя.
— Не! — Можеше да си представи какво щеше да стане, когато в ръцете на тези универсални таланти попаднеше най-съвършеният и най-смъртоносен скафандър в системата Съмнър.
— Тогава облечете моята туника. — Тан посегна към колана от черни камъни.
— Да ме убият, няма да тръгна с такава паяжина. За извратен тип ли ме смятате?
Танайн отвърна по-разпалено от всеки друг път (но сдържано все пак):
— Във вашата броня от намотки вие правехте много по-странно впечатление, отколкото ако сложите това.
Брил никога не беше мислил по този въпрос. Той погледна с копнеж към ефирното нищо, което се диплеше под колана и над него, после към собствената си черна броня, изкорубена и увиснала на стената под кукичката. Мисълта, че трябва да я намъкне отново, му изглеждаше непоносима след злополуката, а от друга страна, от пеленаче не беше стоял толкова дълго без дрехи.
— Какво стана със скафандъра ви все пак? — попита го съчувствено Тан.
„А си се засмял, помисли си Брил, а съм те пречукал на място и с това край на всичките ти шансове да видиш как родът ти умира!“
— Седях си на… използувам го за стол, тук няма място за повече от един. Трябва да съм бутнал ключа, усетих едва когато станах. Цялата задна част на… — Той измърмори сърдито: — Защо това никога не се случва с вас?
— Нали ви казах — отвърна Танайн, при което остави новината да мине край ушите му като нещо незначително и може би за него тя наистина беше незначителна. — Устройството поема само нежива материя.
— Оставете това, което наричате дрехи, пред вратата — изсумтя Брил след напрегната пауза. — Може и да ги пробвам.
Танайн хвърли колана пред вратата и се отдалечи, като си тананикаше. Гласът му беше толкова дълбок, че песента щеше сякаш да се лее безспир.
И все пак никой не можеше да отнеме на Брил полето, птичите песни и вятъра. Той отиде до вратата, върна се пак, вдигна тъжно панталоните си, останали без дъно, и ги пъхна под другите неща на закачалката, за да не се виждат. Отново погледна към вратата и като че ли изхлипа веднъж, много тихо. Най-после допря ръкавицата си до пластинката и вратата, която не беше проектирана да се открехва леко, послушно се разтвори широко. Той тихо извика, протегна ръка навън, грабна колана, дръпна се светкавично назад и перна с пръсти пластинката.
„Никой не ме видя, повтаряше си той.“ Уви колана около себе си, токите влязоха една в друга като ръце.
Първото, което усети, беше топлината. До него се допираше само коланът и въпреки това му беше топло, уютно, чувствуваше се някак спасен, като под крило. Само секунда по-късно дъхът му спря. Как може едно съзнание да е толкова натоварено и да не чувствува напрежение? Как може един човешки мозък да поеме толкова много, без да се пръсне?
Сега разбра действието на валяка при пресоването на картона — това беше единственият начин и той чувствуваше, че най-после е на прав път. Разбра, че йонизацията е в основата на действието на пресата за колани и тази дреха, която чувствуваше като нещо живо върху себе си. Разбра защо беше възможно да се пише с пръст върху екрана, наясно беше и с „вакуума на необходимостта“, благодарение на който построиха къщата му точно такава, каквато я беше поискал. Представи си и как туземците са бързали да го запълнят, веднага си спомни думите на Танайн за онзи усет към музика, съзидание, строителство, форма, сръчност, общност. Сега разбра какво значи да се развличаш покрай работата, която вършиш, да се скиташ безгрижно и само за удоволствие и все пак да си готов на секундата да заместиш някого, било то край пейка или край казан, на полето или край реката, точно в момент, когато уморените ръце изпуснат инструмента. Той чувствуваше, че у него се разгаря един тих пламък, седеше в малкия си ковчег-клетка, гледаше ръцете си и беше сигурен, че с тях би могъл да построи на Кит Карсън един град-модел или статуя, която да символизира духа на Върховната власт.