Брил изведнъж посегна към подноса, изпълнен с гняв и безразсъдство. Грабна една чаша, тази с водата според обясненията на Нина, измъкна с палец някаква таблетка от колана, пъхна я в устата си, отпи и преглътна. Тресна чашата обратно на подноса и изкрещя:
— Сега видяхте всичко, което очаквахте да видите.
С неописуем израз на лицето Нина се изправи на крака, наведе се като в танц и докосна подноса с ръка. Той се вдигна и тя го поведе към вътрешния двор.
— Добре — каза Уонайн, сякаш се съгласяваше с някого. Той бавно тръгна след майка си.
Какво беше това на лицето й?
Нещо, което тя не можа да подтисне, нещо, което се надигна до гладката повърхност и напираше да добие очертания, да пробие. Гняв? В това беше надеждата на Брил. Обида? Това му се струваше понятно. Но смях? Само смях да не е, изплака нещо в него.
— Брил — чу той гласа на Танайн.
За втори път вече дотолкова се беше унесъл да съзерцава жената, че се сепна.
— Какво има?
— Ако ми кажете какви условия бихте желали да ви осигурим за хранене, аз ще се погрижа да ги имате.
— Няма да ви се удаде — отвърна грубо Брил. Острият му студен поглед бързо се плъзна по стаята. — Хора, не градете стени, през които не можете да виждате, врати, които да затваряте.
— Но защо? Та ние не го правим. — Както винаги великанът пренебрегна обидата и възприе думите му буквално.
— Обзалагам се, че не го правите — каза тихо Брил. — Дори не и за… — И у него назря едно ужасно подозрение. — Ние от Кит Карсън смятаме, че цялата човешка история и развитие са в посока на отдалечаване от животинското, в стремеж към нещо по-възвишено. Разбира се, ние влачим веригите на това животинско, но правим каквото е по силите ни, за да освободим животинския акт от елементите на зрелищност. — С неумолим вид той размаха една лъскава ръкавица срещу голямата открита къща. — Вие очевидно не сте стигнали до такава идеализация. Видях как се храните, няма съмнение, че и всичките си останали действия вършите така открито.
— О, да — отвърна Танайн. — Но с това — посочи той — далеч не е същото.
— С кое?
Танайн отново посочи един от предметите, които наподобяваха речни камъни. Той взе малко мъх в шепата сн, истински мъх, и го пусна върху меката повърхност на един от камъните. Протегна ръка и докосна една от сивите жилки. Мъхът потъна като камъче в плаващи пясъци, само че много по-бързо.
— Не приема животински вещества, чийто състав надхвърля определено ниво на сложност — обясни той, — но моментално абсорбира всяка молекула, независимо каква, попаднала не само на повърхността му, но и на известно разстояние от нея.
— И това е, ъ-ъ, където вие…
Тан кимна и каза, че това е същото, за което става дума.
— Но… всеки може да ви види.
Тан вдигна рамене и се усмихна.
— Как? Нали именно в този смисъл споменах, че това далеч не е същото. Вярно е, че от яденето ние правим обществен ритуал. Но това… — той хвърли още малко мъх, който изчезна пред очите му — просто не се забелязва. — Внезапно се разнесе гръмкият му смях и той отново повтори: — Как ми се иска да научите езика ни. Толкова е лесно на него да се изрази такова нещо.
Но Брил имаше други намерения.
— Аз оценявам високо вашето гостоприемство. — Думите му прозвучаха надуто. — Но бих искал да си тръгна. — Той погледна речния камък с отвращение. — При това много скоро.
— Както искате. Вие имахте някакво послание за Ксанаду. Предайте го тогава.
— Само на вашето правителство.
— Аз и преди ви казах, Брил, когато сте готов, действувайте.
— Не мога да повярвам, че единствено вие представлявате тази планета.
— Не твърдя такова нещо — каза Танайн любезно. — Не аз единствено. Чрез мене може да говорите с останалите четиридесет и един, с всички сенатори.
— Никакъв друг начин ли няма?
Танайн се усмихна.
— Четиридесет и един други начини. Говорете с когото и да било от останалите. Равносилно е.
— И никакъв по-висш правителствен орган?!
Танайн протегна дългата си ръка и измъкна една чаша от някаква ниша в покрития с мъх бряг. Беше от гравиран кристал с бляскав металически ръб.
— Да се намери най-високата точка на правителството на Ксанаду е все едно тук да се намери най-високият тон — и той прекара пръст по вътрешната страна на ръба. Чашата звънна приятно.
— Твърде неубедително — промърмори Брил.
Изпод пръстите на Танайн отново се чу приятният звън. Той остави чашата на мястото й. Дали това беше отговор, или не, Брил не можа да разбере.
Той процеди:
— Не е за учудване, че момчето не знае какво е правителство.