Лиман Франк Баум
Вълшебникът от Оз
Тази книга е посветена
на моя добър приятел и другар,
жена ми
Л. Ф. Б.
Народни приказки, легенди, предания и вълшебни приказки са съпровождали детството през всички времена. Защото всяко жизнено дете по инстинкт харесва фантастичните, чудноватите и явно нереалните истории. Крилатите феи на Братя Грим и на Андерсен са създали повече радости на детските сърца, отколкото всички други живи създания.
Но някогашните вълшебни приказки, с които са отрасли редица поколения, сега вече могат да бъдат класирани в детските библиотеки като „исторически“. Защото настъпи време за по-нов вид „чудесни приказки“, в които не бива да участват стереотипните духове, джуджета и феи, от които трябва да бъдат изхвърлени всички страхотни и ужасяващи случки, описвани от техните автори, за да подчертават страшната поука от всяка приказка. При съвременното възпитание на децата се включва и учението за нравствеността. Така че съвременното дете търси само забавното в своите чудесни приказки и с удоволствие се отказва от всяка неприятна случка.
Като имах предвид това, написах приказката „Вълшебникът от Оз“ само за радост на днешните деца. Това е една модерна вълшебна приказка, в която изненадите и веселието изобилстват, а тъгите и кошмарите са изоставени.
Чикаго, април 1900 г.
Л. ФРАНК БАУМ
Циклонът
Дороти живееше сред обширната Канзаска прерия заедно с чичо Хенри, който беше фермер, и леля Ем, неговата жена. Къщата им беше малка, защото строителният материал трябваше да се докарва с каруца от много, много далеч. Къщичката имаше четири стени, под и покрив и това беше единствената им стая. В нея имаше една ръждясала готварска печка, шкаф за съдовете и за яденето, маса, три-четири стола и легла. В единия ъгъл бе голямото легло на чичо Хенри и на леля Ем, а малкото легло на Дороти бе в другия ъгъл. Нямаше нито таван, нито мазе, а само един малък трап, изкопан в земята — наричаха го циклонова изба. Там цялото семейство се криеше, когато се зададеше някоя от онези големи вихрушки, толкова силни, че можеха да сринат всяка сграда по пътя си. В този малък тъмен трап се слизаше по стълба, а отгоре той се затваряше с капак, който се намираше на пода насред стаята.
Когато се изправяше на прага и се оглеждаше на всички страни, Дороти не виждаше нищо друго освен обширната сива прерия. Нито едно дърво, нито една къща не нарушаваха равната повърхност, която допираше небето във всички посоки. Слънцето бе прегорило разораната земя и я бе превърнало в сива маса, набраздена тук-там с малки пукнатини. Дори тревата не зеленееше. Слънцето бе изгорило върховете на дългите стъбла и те бяха посивели като пръстта. Някога къщата бе боядисана, но палещите лъчи бяха напукали боята, а дъждовете я бяха измили. И сега тя бе тъй мрачна и сива, както всичко наоколо.
Когато дошла да живее тук, леля Ем била млада и хубава. Слънцето и вятърът обаче променили и нея. Те отнели блясъка на очите й и те посивели. Отнели червенината на бузите и устните й и те също посивели. Сега тя беше тънка и мършава и никога не се усмихваше.
Когато Дороти — тя беше сираче — дойде при нея, леля Ем толкова се стряскаше от детския смях, че почваше да крещи и да притиска с ръка сърцето си всеки път, щом веселият глас на Дороти стигнеше до слуха й. Тя и сега все още се чудеше, че малкото момиче намира за какво да се смее.
Чичо Хенри не се смееше никога. Той работеше упорито от сутрин до вечер и не знаеше какво е радост. И той беше сив от дългата брада чак до грубите обуща, бе строг и тържествен и рядко говореше.
Тото разсмиваше Дороти и с това й помогна да не посивява както всичко, което я заобикаляше. Тото не беше сив. Той бе малко черно куче с дълга копринена козина и малки черни очи, които трепкаха весело от двете страни на смешното му мъничко носле. Тото играеше по цял ден и Дороти играеше с него и много го обичаше.
Но днес те не играеха. Чичо Хенри седеше на прага и тревожно гледаше небето, което бе посивяло този ден повече от обикновено. Дороти стоеше пред вратата с Тото в ръце и също гледаше към небето. Леля Ем миеше чиниите.
Те чуха как вятърът от далечния север надаваше глух вой, и чичо Хенри и Дороти видяха високата трева да се привежда вълнообразно пред настъпващата буря. Сега пък се чу остро свирене откъм юг и като се обърнаха на тази страна, забелязаха, че и там тревата се люлее на вълни.
Изведнъж чичо Хенри стана.
— Циклон иде, Ем — извика той на жена си. — Ще отида да видя какво става с добитъка.
И той се затича към навесите, дето държаха кравите и конете.