Така. Преди две седмици госпожица Браун се спира на вратата и ме гледа цели десет минути. Аз седях с профил към нея и преписвах в няколко копия някакъв проспект за разработка на медна мина, оставен ми от един симпатичен старец от Тонопа. Но аз винаги виждам всичко, което става около мен. Когато съм много заета и бързам, гледам с гребенчетата, затъкнати отстрани; а оставя ли незакопчано едно копченце на гърба на блузата, мога да видя и кой стои зад мен. Не се оглеждам, защото трябва да изкарам осемнайсет-двайсет долара на седмица и нямам време за друго.
Същата вечер в края на работното време тя праща да ме повикат да отида в нейната стая. Помислих си, че ще ме накара да и препиша десетина страници — разписки за раздадени заеми, квитанции и договори — и ще ми даде десет цента; но все пак отидох. И останах истински изненадана. Маги Браун заговори съвсем човешки. „Дете мое — казва, — в живота си не съм виждала по-красиво същество от вас. Искам да напуснете работа и да дойдете да живеете при мене. Нямам — казва — никого на света освен един мъж и един-двама сина, но не поддържам никакви отношения с тях. Със своето прахосничество те са истинско бреме за една трудеща се жена. Ще ми станете дъщеря. Разправят, че съм била стисната и користолюбива, а вестниците печатат клюки, че сама съм си готвела и сама съм се перяла. Това са лъжи — продължава тя. — Цялото си пране давам навън, освен носните кърпички, чорапите, фустите и други такива дреболии. Имам четиридесет милиона — в пари, акции и облигации, толкова сигурни, колкото и привилегированите «Стандард Ойл». Аз съм самотна стара жена и имам нужда от дружка. Вие сте най-красивото създание, което съм виждала в живота си — казва. — Защо не дойдете да живеете при мен? Пък тогава ще видят те умея ли да харча аз пари, или не.“
Какво бихте направили на мое място, драги? Аз, разбира се, не устоях. И да ви кажа право, започнах да се привързвам към старата Маги. Не заради четиридесетте милиона и заради това, което тя би могла да направи за мен. А защото и аз се чувствувах самотна. На всеки човек му се ще да си има някого, комуто да се оплаче било от болката в лявата плешка, било от лачените обувки, които така бързо се напукват и износват. А за такива неща не можеш да говориш с мъжете, които срещаш в хотелите — те само това и чакат.
И тъй, напуснах работа и отидох да живея при госпожица Браун. Не зная е какво толкова я бях омагьосала, но когато сядах да почета книга или да прелистя писание, тя бе в състояние да ме гледа по половин час. Веднъж я попитах:
„Да не би да ви напомням някоя починала роднина или някоя приятелка от детските години? Забелязвам, че понякога ме разглеждате много, много внимателно.“
„Лицето ви е досущ като лицето на една моя скъпа приятелка, най-добрата приятелка, която съм имала — казва тя. — Но аз ви обичам и заради самата вас, дете мое.“
И какво, мислите, направи тя? Разпусна се, та ще се разпилее като прибоя на Кони Айлънд. Заведе ме при една модна шивачка и я накара да ме облече от глава до пети — за парите въпрос не става. Поръчката беше бърза, та мадам заключи външната врата и пусна в действие целия си щаб.
А после се преместихме — къде мислите? Познайте! В хотел „Бонтон“. В шестстаен апартамент — сто долара на ден. Видях с очите си сметката. Как да не я заобичам тази стара дама?
А след това взеха да пристигат тоалетите ми… О, няма да ви разправям за това, защото нищо не разбирате. И аз започнах да й викам леля Маги. Вие, разбира се, сте чели за Пепеляшка. Радостта на Пепеляшка, когато принцът й е обул пантофката трийсет и първи номер, е жалка работа в сравнение с това, което изпитах аз тогава.
После леля Маги каза, че иска да даде банкет в „Бонтон“ по случай първото ми излизане, на който да се стекат всички стари холандски фамилии от Пето авеню.
„Аз съм излизала и преди, лельо Маги — казвам аз. — Е, щом се налага, мога и да повторя. Но нали знаете, че това е най-изисканият хотел в града. И нали знаете, че… извинете, но много е трудно да съберете цялата аристокрация, ако нямате опит в това отношение.“
„Не се безпокой, детето ми — казва леля Маги. — Аз не разпращам покани, а просто издавам заповеди. Ще събера петдесет души, които никога не можеш да видиш заедно освен на прием, даван от крал Едуард или от Уилям Травърс Джеръм1. Говоря за мъже, разбира се, и всички те или ми дължат пари, или се готвят да ми станат длъжници. Не всички съпруги ще дойдат, но мнозина ще ни почетат.“
Ах, да бяхте видели този банкет! Сервизите бяха само от злато и кристал. Събраха се четиридесет мъже и осем дами — освен леля Маги и мен. Никога не бихте познали третата по богатство жена в света. Тя беше с нова черна копринена рокля с толкова висулки и дрънкулки, че дрънчаха като градушка по покрив — веднъж съм чувала такова нещо, когато при една буря останах да нощувам в ателието на една приятелка на последния етаж.