— Може би. — Опитвам се да не отговоря направо.
— В такъв случай, може би ще ти сготвя нещо за вечеря.
Поглеждам го. Тъмните му ириси са изпъстрени със сиви точици. Спомням си месеците, в които ми се искаше да ме забележи. Ето че сега съм се отпуснала на коленете му и той предлага романтична вечеря, която ще прекараме на свещи.
Стягам се. Стига, Хедър, ти наистина си една неблагодарна дърта крава.
— С удоволствие — прошепвам аз и се навеждам към него, за да го целуна.
За бога, какво повече мога да искам?
Двайсета глава
На следващата вечер се оказва, че галерия „Сърпънтин“ в Хайд парк жужи от народ. Мощни лъчи осветяват притъмнялото небе, квартет изпълнява класически потпури в стил фънки, а многолюдната тълпа се е разпиляла по тревата навън и из приятната вечер се носи истинска какофония от гласове, смях и целувки.
Подранила съм благодарение на пирена на късмета, който пъхнах в новата си чанта, преди да тръгна от нас (както предполагах, оказа се, че трябва да се бръкна за едно малко състояние, за да възстановя откраднатото). Обикновено ми се налага да чакам безкрайно дълго и непрекъснато си пожелавам автобусът да дойде час по-скоро, ала тази вечер двайсет и осми номер пристигна почти веднага. След това, вместо да вися в трафика и да се моля автобусът да мръдне малко по-бързичко, всички светофари включиха зелено и аз пристигнах за нула време. Направо невероятно. Дори Лайънъл още не е пристигнал, казвам си доволно аз и се наслаждавам на непознатото усещане да пристигна по-рано на уречената среща, докато пия ябълково мартини и убивам времето, като оглеждам насъбралото се множество.
Доста разнородна тълпа — високи кльощави мадами като манекенки са се спретнали в безформени винтидж рокли, които съвсем не биха стояли добре на всеки, от достолепни сивокоси господа лъха на афтършейв, а разни по-възрастни лелки са се докарали в рокли с пайети. Посягат към различните хапки, пият коктейли и обикалят сред изложените произведения. От мястото, на което съм застанала, ми се струва, че повечето хора се интересуват от безплатната пиячка и разните видни личности, отколкото от експозицията „Инсталации: глобалната урбанизация и търсенето на своето аз.“
— Мили боже, доживях.
Лайънъл е до мен, а на брадатото му лице се е разляла усмивка. Облякъл е любимия си костюм, който си е шил по някое време през седемдесетте, докато е бил в Мароко. Той е от патладжанено на цвят кадифе с кафяви кожени кръпки на лактите, които си спомням кога мама заши. Макар вече да му е доста тесен, той категорично отказва да го изхвърли. На корема се виждат петна и мога да се закълна, че конците, с които е шит навремето, заплашват всеки момент да се разпаднат.
— Ама това ти ли си?
Когато гръмовният му баритон се разнася, хората наоколо започват да се обръщат. Стягам се.
— Здрасти, Лайънъл.
— Дъщеря ми е дошла навреме, така ли? — Както обикновено ме прегръща мечешката и естествено разлива напитката по розовите ми сатенени обувки.
— Някога да съм те карала да чакаш? — протестирам аз и пристъпвам от крак на крак, за да изтръскам капките.
— Някога да не си? — хихика се той добронамерено. — Закъсня да се родиш с цели две седмици. — Той ме пуска, отдръпва се назад и ме оглежда с възхитен поглед, сякаш съм някоя от картините му. — Ама ти изглеждаш страхотно! — заявява той на доста висок глас. Честно казано, понякога ме кара да се чувствам доста неловко.
Стискам ръката му и го повеждам настрани.
— Пийни едно мартини, страхотно е — убеждавам го аз и посочвам сервитьорка с поднос.
— Нямат ли вино? — Той се мръщи, когато подушва зеления коктейл. — Едно хубаво мерло или пино?
— А хапките с пушена сьомга са великолепни. — Опитвам се да го разсея, като насочвам вниманието му към най-голямата му страст освен изкуството — храната.
— Ясно, миличка — съгласява се той с пълна уста. — Направо страхотно. Май ще си взема още. — Той се ухилва доволно на сервитьорката и натрупва няколко хапки върху салфетката в шепата си. Момичето се изкисква и подхваща невинен флирт, въпреки че сигурно съвсем наскоро е навършила двайсет.
Наблюдавам ги развеселена. Не мога да си обясня защо Лайънъл толкова допада на хората. В моя случай всичко е ясно — той ми е баща, — но на всички останали, с които се запознае, оказва магически ефект. С течение да годините престанах да броя приятелките си, които са били влюбени в него, гаджетата, които са пожелавали да са същите като него, студентите, които го боготворяха. Не говоря единствено за хората, които го познават, ами за продавачи и продавачки, за полицаи и сега за сервитьорката, на която са й избили румени петна по бузите и го гледа с нескрито обожание.