— Ти нищо ли няма да хапнеш? — Лайънъл забелязва, че не ям нищо, и се мръщи. — Нали няма да се превърнеш в една от онези хърби.
— Искаш да кажеш анорексички? — прошепвам аз, докато две невероятно кльощави манекенки се плъзгат като сенки покрай нас и ни стрелват с погледи. — Не, нямам подобно намерение. Като говорим за тегло, Ед смята, че ти можеш да свалиш някой и друг килограм…
— Много му разбира главата на него — възмущава се Лайънъл. Дръзко посяга към сладкиша и ме поглежда изпод рошавите си вежди. — Ти защо не опиташ един? Страхотни са.
Докато се опитва да ме накара да забравя повдигнатия въпрос, си казвам, че не бива да го оставям да му се размине. Май Ед е прав. Напоследък Лайънъл доста се е поналял и според мен няма да е зле да намали виното. Наблюдавам го, докато гълта мерлото, донесено от „възхитителната сервитьорка“. Но пък той така се забавлява. Решавам да премълча. Я, по дяволите. Нека да си живее весело и спокойно. Ще поговоря с него по-късно, а междувременно…
— А пък аз си мислех, че сме дошли заради изложбата, не заради храната — заяждам се аз.
— Точно така, позна. — Той поглежда гузно сервитьорката и отваря брошурата със замах също както испански танцьор отваря ветрило. — Така, така, дай да видим… — Той си дръпва тайно още един сладкиш от подноса, лапва го и ме прегръща през раменете. — Дай да се потопим в света на изкуството.
Изложбата се оказва доста интересна и през следващия час и половина обикаляме различните „инсталации“, докато Лайънъл храбро се опитва да ми обясни символизма на пералня, която е разглобена на съставните си части, пръснати върху мръсен продран килим.
Нищо не разбирам. Пълна невежа съм, когато става въпрос за подобно нещо. Не че не съм се старала. Аз съм редовен посетител на галерия „Тейт модърн“, ходила съм няколко пъти в галерия „Саачи“, но една крава, накисната във формалдехид, никак не е в състояние да ме впечатли, за разлика от „бурите“ на Търнър в Националния. Мога да стоя часове наред пред картините му, омаяна от емоционалната сила на цветовете и образи.
Иронията е, че обвинявам Лайънъл за пристрастието си. След като растеш с баща, който се завира в ателието си, още от ранна възраст си склонна да повярваш, че в картините е скрита някаква магия. Понякога, за награда, двамата с Ед бяхме допускани в тайния му свят, преди да си легнем. Тогава се настанявахме на скута му, оплескан в какви ли не цветове, вдъхвахме мириса на терпентин, докато той ни разказваше странни и прекрасни приказки за художници, които режели ушите си или правели телефони от раци. Обожавахме кървавите приказки на Лайънъл за „лека нощ“.
Освен това знаехме, че те са нашата малка тайна. Мама сигурно щеше да го убие, ако откриеше, че не интерпретацията му на „Пепеляшка“ ни приспива и ни кара да го слушаме с отворени уста.
— Как е при теб? — пита той, забелязал отнесеното ми изражение, докато обясняваше, че пералнята е метафора за глобалното затопляне, което вече е извън всякакъв контрол.
— Доста добре. — Доволна съм, че поне този път казвам истината, а не се опитвам просто да го успокоя. — След няколко седмици ще снимаме на една светска сватба, което ще се отрази чудничко на бизнеса. Дадох под наем едната стая на американец, така че парите ще ми дойдат добре дошли през следващите няколко седмици… — Поглеждам го и се опитвам да преценя как са му подействали новините. — Освен това се запознах с един човек.
Лайънъл оглежда инсталацията, без да трепне.
— И въпросният човек е от мъжки род, така ли?
— Казва се Джеймс — уточнявам аз и се опитвам да говоря съвсем естествено и да се държа така, сякаш не е кой знае какво, а в същото време усмивката заплашва да превземе лицето ми, защото така става всеки път, когато си помисля за него. А това е на всеки няколко секунди. — Много е приятен.
— Приятен ли? — повтаря Лайънъл. — „Приятен“ звучи доста посредствено. Ако трябваше да го представя в цвят, щеше да бъде нещо от пастелната гама.
Още от деца играехме тази игра. Двамата с Ед правехме асоциации на думи, цифри, предмети, дори хора с цветове — може би защото баща ни бе човек на изкуството. Не е никак чудно, като се знае колко различни бяхме, че цветовете, които избирахме, бяха различни и двамата се карахме часове наред кой е прав.
— Добре, в такъв случай… — Бях решила да омаловажа чувствата си към Джеймс, но изведнъж решавам нещо друго. — Какво ще кажеш за „чудесен“?