— Това вече е друго. — Лайънъл ме поглежда доволно. — „Чудесен“ е може би най-дръзкото определение, което можеш да избереш. Ако трябва да го определя като цвят, ще бъде яркочервено.
— Искаш да кажеш зелено.
— Глупости, дори в момента го виждам как грее в яркочервено.
— Не е вярно. По-скоро прилича на зелено, което отива към маслено — споря аз, представям си цвета и разбирам, че няма нищо общо с Джеймс. — То е класическо, изтънчено, ненатрапчиво.
Двойката на средна възраст, застанали до нас, ни поглеждат ококорени и двамата чак сега забелязваме, че сме застанали пред огромна алена скулптура.
— Зелено ли? — клати глава Лайънъл. — Не, разбира се.
— Добре, но червено не е в никакъв случай.
Баща ми размахва възмутено ръце и започва да се задъхва недоволно.
— Как, за бога, може да си мислиш, че този чудесен… — Той млъква и ме поглежда така, сякаш е видял призрак. — Ти чудесен ли каза?
— А-ха. — кимам аз.
— Господи… — На лицето му се разлива усмивка. — Хедър, миличка, та това е прекрасна новина. — Готов да празнува, той грабва две мартинита от един поднос, подава ми едното и казва:
— Разкажи ми всичко за него.
— Цяла вечер ми се искаше да направя точно това. — Без да чакам нова покана, отпивам огромна глътка от коктейла, за да смажа гласните си струни, и описвам как сме се запознали двамата с Джеймс, как тайничко съм го наблюдавала и съм останала очарована, когато съм разбрала, че и той ме харесва. Разказвам, че е работил в Сити, но преди пет години напуснал, за да създаде собствена фирма с недвижими имоти и има клиенти чак в Австралия, че след няколко години има намерение да отвори офис и в Америка. Това са все приказки за работа, които не бих споменала пред приятелките си, ала баща ми проявява огромен интерес и въпреки че гледа доста бохемски на живота, когато става въпрос за мъжа, който излиза с дъщеря му, се превръща в традиционалист.
Освен това му обяснявам, че Джеймс е красив, забавен и невероятно възпитан, че вече сме били на две срещи, че в края на седмицата ще ми приготви вечеря. Разказвам му всичко. Е, почти всичко. Не му разказвам, че все още се питам защо Джеймс не ме покани да остана с него снощи. Не му разказвам, че целувките ни на дивана бяха чудесни, ала на мен ми се искаше да се запозная с мъж, който се интересува и от ума ми, не само от тялото ми и затова започвам да изпитвам съмнения.
— Май е добро момче — отбелязва Лайънъл, а аз си поемам дъх и двамата се преместваме пред скулптура на гол торс, направен от игли за плетене. — Има нещо, което ме притеснява.
Веднага се сещам за какво става въпрос.
— А, не се безпокой. — Спомням си ужаса на баща ми, когато Даниел отказваше да пие шери с него преди обяда. — Не е с анонимните алкохолици. Цени хубавите напитки. — Насочвам вниманието си към скулптурата и забелязвам, че създателят е използвал всички размери игли за плетене. Разсеяно се сещам за Розмари, която обожава да плете, и ми е много интересно какво ли би казала тя за това произведение.
— Не говорех за пиенето, миличка, а за секса.
Изчервявам се.
— Лайънъл — пъшкам аз и се оглеждам, за да съм сигурна, че никой не подслушва.
Както трябваше да очаквам, той не ми обръща абсолютно никакво внимание.
— Не спомена и дума — настоява той, без изобщо да се притеснява. — А това много ме притеснява. — По лицето му е изписана родителска загриженост. — Хайде, казвай.
Знам, че това е изключително необичайно. На повечето бащи не им е никак приятно, че малкото им момиченце е пораснало, а аз съм чувала десетки разкази на приятелки за ревнивите им бащи, които заплашват да пребият момчето, ако го заварят в спалнята на щерката. Само че баща ми не е от този тип. Като художник, той има доста свободомислещо отношение към човешкото тяло.
— Всичко наред ли е?
— Разбира се, че всичко е наред. Той е съвършеният джентълмен — отвръщам бързо аз. Казвам го с един доста отбранителен тон. — Което след Даниел… — Замълчавам многозначително. Лайънъл знае всичко за Даниел. След като скъсахме, прекарах часове на телефона, през повечето време плачех, а Лайънъл не каза нито една лоша дума за него. Вместо това ме изслушваше търпеливо, докато една нощ заяви предпазливо:
— Животът е пълен с все нови и нови преживявания, Хедър. Едно приключва, ала това означава, че ще започне ново.
Искаше ми се да изкрещя:
— Така ли беше при теб, след като мама почина? Затова ли се ожени за Розмари?
Въпреки това потиснах сълзите на гняв и се опитах да оценя думите му. Все пак Лайънъл не ме беше предал, а Даниел. Нали така?
— Ясно, разбирам — кимна Лайънъл. — Не ти трябва още един дрисльо.