— Категорично не — твърдо заяви той. — Заслужи си ги.
— Винаги бих могла… — каза тя, пъхна ръка под шотландската му пола и бавно плъзна пръсти нагоре по бедрото му.
— Не, Кити, благодаря — каза той и вдигна очи към тавана в шеговит ужас. Точно тогава му хрумна втората идея и той върна банкнотата на Кити.
— Нали не сте от онези смахнатите, мистър Бюканан?
— Трябва да призная, Кити, че ще предложа нещо наистина смахнато.
Тя изслуша внимателно каква услуга се очаква от нея.
— По кое време искате да го направя?
— Около три, три и половина.
— Къде?
— Най-добре в тоалетната.
— И колко пъти?
— Мисля, че веднъж ще е достатъчно.
— И няма да имам неприятности, нали, мистър Бюканан? Защото доходът ми тук е постоянен, а повечето джентълмени от първа класа не са много взискателни.
— Имаш думата ми, Кити. Само веднъж и не е нужно никой да научава, че имаш пръст в тази работа.
— Много сте мил, мистър Бюканан — каза тя, целуна го по бузата и се измъкна навън.
Рос не беше сигурен какво ли щеше да стане, ако беше останала още минута-две в купето. Позвъни на стюарда и зачака.
— Надявам се, че сте доволен, сър? — каза Ангъс, щом се появи.
— Още не мога да кажа със сигурност.
— Мога ли да направя нещо друго за вас, сър?
— Да, Ангъс. Трябва ми правилникът на железниците.
— Ще трябва да изчакате малко, сър — отвърна озадаченият Ангъс.
След двайсетина минути стюардът се върна с дебел червен том, чиито страници явно не бяха прелиствани много често, и Рос се настрои за нощно четене.
Първо прегледа съдържанието и откри трите части, които трябваше да проучи най-внимателно, сякаш отново беше студент в „Сейнт Андрю“ и се готвеше за изпит. Към три часа беше прочел и отбелязал всички важни места. През следващите трийсет минути се опита да ги запомни наизуст.
В 3:30 затвори дебелия том, облегна се и зачака. Нито за миг не си помисли, че Кити може да го разочарова. 3:30, 3:35, 3:40. Изведнъж вагонът рязко подскочи и той едва не отлетя от мястото си. Последва оглушителен писък на спирачки, влакът бързо започна да намалява и накрая спря. Рос излезе в коридора. Главният стюард тичаше към него.
— Какво става, Ангъс?
— Някакъв идиот, ще ме прощавате, сър, е дръпнал аварийната спирачка.
— Дръжте ме в течение.
— Слушам, сър.
Рос поглеждаше часовника си на всеки няколко минути, сякаш така можеше да накара времето да потече по-бързо. Неколцина пътници бяха излезли в коридора и се опитваха да разберат какво става. Минаха петнайсетина минути преди главният стюард да се появи отново.
— Някой е дръпнал внезапната спирачка в тоалетната, мистър Бюканан. Явно я е сбъркал с верижката на казанчето. Няма нищо страшно, сър, стига да потеглим в близките двайсет минути.
— Защо двайсет? — попита Рос, макар да бе наясно защо.
— Ако се забавим повече, влакът от Нюкасъл ще ни задмине и тогава ще загазим.
— Защо?
— Ще трябва да се мъкнем зад него и със сигурност ще закъснеем, защото той спира на осем гари оттук до Лондон. Случи се преди две години, когато някакъв ненормалник дръпна спирачката. Пристигнахме на Кингс Крос с цял час закъснение.
— Само един час?
— Да, стигнахме в Лондон след осем и четирийсет. Не искаме това да се повтаря, нали, сър? Така че, с ваше позволение, ще се погрижа да потеглим.
— Един момент, Ангъс. Установихте ли кой е дръпнал спирачката?
— Не, сър. Сигурно е духнал веднага щом е осъзнал грешката си.
— Съжалявам, че трябва да го кажа, Ангъс, но според член 436 от правилника сте длъжен да откриете виновника преди влакът да продължи.
— Но това може да отнеме цяла вечност, сър, и се съмнявам, че ще има някакъв резултат.
— Ако не е имало основателна причина за дърпането на спирачката, извършителят трябва да бъде глобен пет паунда и докладван на властите — каза Рос; продължаваше да цитира правилника. — Така гласи член 47в.
— Позволете да изразя възхищението си от уменията и паметта ви, сър. Поискахте правилника само няколко часа преди инцидента.
— Благодаря. Въпреки това съм сигурен, че бордът би очаквал от нас да спазваме правилата, независимо от неудобствата.
— Щом казвате, сър.
— Да, казвам.
Рос започна да наднича нервно през прозореца и след двайсет минути, когато „Нюкасълският летец“ профуча покрай тях с продължително изсвирване, се усмихна. Въпреки това си даваше сметка, че ако пристигнат на Кингс Крос в 8:40, както предвиждаше Ангъс, Диего ще има предостатъчно време да стигне до някоя телефонна кабина, да се обади на брокера си и да отмени пускането на акциите преди отварянето на борсата в девет.