— Възможно е — каза Седрик с надеждата, че гласът му е прозвучал спокойно.
— Акциите обаче трябва да се продават при едно условие — каза Александър.
— И какво е то? — поинтересува се Седрик, макар отлично да знаеше отговора.
— Нямаме право да продаваме на представители на семейство Барингтън или Клифтън.
— Моят клиент е от Линкълншър и мога да ви уверя, че няма минали или настоящи връзки с което и да е от тези семейства.
— В такъв случай ще ви ги продам с радост, сър.
Седрик се почувства като тийнейджър, опитващ се да сключи първата си сделка.
— И каква е цената, мистър Александър? — попита той, благодарен, че брокерът от „Кейпълс“ не може да види избилата на челото му пот.
— Един паунд и девет шилинга. Цената скочи с един шилинг след отварянето на борсата.
— Колко акции предлагате?
— Разполагаме с един милион и двеста хиляди, сър.
— Купувам ги всичките.
— Правилно ли ви чух, сър?
— Определено.
— В такъв случай имам нареждане за един милион и двеста хиляди акции на „Барингтън Шипинг“ на цена един паунд и девет шилинга. Приемате ли трансакцията, сър?
— Да, приемам я — каза председателят на „Фартингс Банк“, като се мъчеше да звучи надуто.
— Сделката е приключена, сър. Акциите вече са на името на „Фартингс Банк“. По-късно сутринта ще ви пратя документите за подпис.
Връзката прекъсна.
Седрик скочи и заудря въздуха с юмрук, сякаш „Хъдърсфийлд Таун“ са спечелили купата. Себастиан щеше да се присъедини към него, но телефонът иззвъня отново.
Той грабна слушалката, заслуша се за момент и бързо я подаде на Седрик.
— Дейвид Александър е. Казва, че е спешно.
Диего Мартинес
1964
36
Понеделник, 8:53
Диего Мартинес си погледна часовника. Не можеше да си позволи да чака повече. Огледа пълния коридор, за да се увери, че стюарда го няма, отвори прозореца, завъртя дръжката отвън, отвори вратата и скочи от влака.
— Не можете да правите това! — извика някой.
Нямаше смисъл да си губи времето и да му казва, че вече го е направил.
Затича се към осветената гара и след около двеста метра перонът се появи пред него. Не можеше да види изумените лица на пътниците, които го гледаха от прозорците на вагоните, докато профучаваше покрай тях.
— Сигурно е въпрос на живот и смърт — предположи един от тях.
Без да спира да тича, Диего измъкна портфейла си и извади билета си много преди да стигне бариерата. Контрольорът го погледна.
— Казаха ми, че „Нощният шотландец“ ще пристигне най-малко след петнайсет минути.
— Къде е най-близкият телефон? — извика Диего.
— Ето там. — Контрольорът посочи редица червени кабини. — Не можете да ги пропуснете.
Диего се втурна през пълната чакалня, като вадеше монети от джоба на панталоните си. Спря пред шестте кабини. Три бяха заети. Той отвори вратата на едната свободна и провери дребните, но нямаше четири пенса, а само три.
— Прочетете новините! — чу глас наблизо.
Рязко се обърна, видя вестникарчето и се затича към него. Пререди дългата опашка и подаде на момчето половин крона.
— Искам едно пени.
— Веднага — каза момчето, което предположи, че господинът има спешна нужда да посети тоалетната, и бързо му даде едно пени.
Диего се втурна обратно към кабините и не чу вестникарчето да казва: „Рестото, сър“ и „Забравихте си вестника!“. Отвори вратата на първата кабина и бе посрещнат от надпис „НЕ РАБОТИ“. Напъха се в следващата, докато една стресната жена отваряше вратата. Вдигна слушалката, пъхна четирите пенса в черната кутия и набра СИТИ 416. Секунди по-късно чу сигнал за свободно.
— Вдигай, вдигай, вдигай! — извика той.
Най-сетне в слушалката прозвуча глас.
— „Кейпъл и компания“. С какво мога да ви помогна?
Диего натисна А и чу как монетите падат в кутията.
— Свържете ме с мистър Александър.
— Кой мистър Александър? А., Д. или У?
— Момент. — Диего остави слушалката върху апарата, извади от портфейла си визитката на мистър Александър и бързо взе отново слушалката. — Чувате ли ме?
— Да, сър.
— Дейвид Александър.
— В момента не е на разположение. Да ви свържа ли с друг брокер?
— Не, свържете ме незабавно с Дейвид Александър — настоя Диего.