— Не можете да го направите.
— Мога, мистър Мартинес, и ако се наложи, ще го направя. И следващия път, когато се видим — каза Ледбъри, докато вървеше към вратата, — бъдете така добър да си запишете час при секретарката ми. Позволете да ви напомня, че това е банка, а не казино. — Отвори вратата. — Приятен ден, сър.
Мартинес се изниза от кабинета на управителя, помъкна се по коридора и излезе навън. Ролс-ройсът го чакаше отпред. Мартинес се запита дали все още притежава колата.
— Закарай ме у дома — каза той.
Когато изкачиха Сейнт Джеймс, лимузината зави наляво, спусна се по Пикадили и продължи покрай гара Грийн Парк, от която излизаше поток хора. Сред тях имаше млад мъж, който пресече улицата, зави наляво и тръгна към Албъмаръл стрийт.
Когато влезе в „Агню“ за трети път за по-малко от седмица, Себастиан възнамеряваше да остане там само няколко минути, колкото да прибере картината на Джесика. Можеше да я вземе още когато полицията го върна при галерията, но тогава умът му беше зает изцяло от мисли за заключената в килията Сам.
И сега беше разсеян, но не от мисли за спасяването на бедстваща девица, а от превъзходните произведения на изкуството, които бяха изложени. Спря да се възхити на „Мадоната от Богота“, която бе негова за няколко часа, и се опита да си представи какво ли е да напишеш чек за 100 000 паунда и да знаеш, че няма да го отхвърлят.
Стана му смешно, че „Мислителят“ на Роден е бил оценен на 150 000 паунда. Много добре помнеше как дон Педро беше купил статуята в „Сотбис“ за 120 000, което беше истински рекорд за Роден по онова време. Но тогава дон Педро си бе мислил, че в статуята има осем милиона във фалшиви банкноти от по пет паунда. Точно тогава бяха започнали неприятностите за Себастиан.
— Добре дошли отново, мистър Клифтън.
— Боя се, че пак аз съм виновен. Забравих да взема картината на сестра си.
— Така е. Тъкмо помолих асистентката си да я донесе.
— Благодаря, сър — каза Себастиан.
Заместницата донесе опакованата картина и мистър Агню внимателно провери етикета, преди да я предаде на Себастиан.
— Да се надяваме, че този път не е Рембранд — не успя да се сдържи Себастиан.
Нито мистър Агню, нито асистентката му се усмихнаха.
— И не забравяйте уговорката ни — каза само мистър Агню.
— Ако не продам картината, а я подаря на някого, ще разваля ли уговорката ни?
— На кого смятате да подарявате?
— На Сам. Като начин да кажа, че съжалявам.
— Нямам възражения срещу това — каза Агню. — Подобно на вас, аз съм сигурен, че мис Съливан никога няма да помисли да я продава.
— Благодаря, сър — отвърна Себастиан. После погледна творбата на Рафаело и каза: — Един ден тази картина ще бъде моя.
— Надявам се — каза Агню. — Все пак по този начин си изкарваме парите.
Когато Себастиан излезе от галерията, беше такава приятна вечер, че реши да отиде до Пимлико и да даде на Сам нейния „почакай и ще видиш“ подарък. Докато вървеше през парка „Сейнт Джеймс“, си помисли за посещението си в Гримсби през деня. Беше харесал мистър Бингам. И фабриката му. И работниците. Истински хора, вършещи истинска работа, както се бе изразил Седрик.
На мистър Бингам му трябваха около пет минути да подпише всички документи по прехвърлянето на акциите и още половин час да погълнат двете порции най-вкусна риба и пържени картофи във вселената, поднесени върху вчерашен брой на „Гримсби Ивнинг Телеграф“. Малко преди Себ да си тръгне мистър Бингам му връчи буркан рибен пастет и го покани да пренощува в Мейбълторп Хол.
— Много мило от ваша страна, сър, но мистър Хардкасъл очаква да сложа документите на бюрото му преди края на работния ден.
— Добре, но имам чувството, че ще се виждаме по-често, след като вече съм член на борда на „Барингтън“.
— Нима сте член на борда, сър?
— Дълга история. Ще ви я разкажа, когато ви опозная по-добре.
Себастиан осъзна, че Боб Бингам е мистериозният човек, който не бива да се споменава до края на операцията.
С нетърпение очакваше да даде подаръка на Сам. Когато стигна жилищната й сграда, отвори входната врата с ключа, който му бе дала сутринта.
Мъж, скрит в сенките от другата страна на улицата, си записа адреса. Тъй като Клифтън бе влязъл със свой ключ, мъжът прие, че това е домът му. На вечеря щеше да каже на баща си кой е купил акциите на „Барингтън“, името на йоркшърската банка, извършила трансакцията, и домашния адрес на Себастиан Клифтън. Дори какво е обядвал. Спря такси и каза да го откара на Итън Скуеър.