— Доктор Визентал, позволете да споделя колко се възхищавам на кампанията ви за издирване на нацисти, участвали в холокоста. — Визентал леко се поклони. — Питам се — продължи секретарят на кабинета, снишавайки глас, — дали името Карл Ото Лунсдорф ви говори нещо?
— Лейтенант Лунсдорф беше един от най-близките помощници на Химлер — каза Визентал. — Работеше като разпитващ офицер от СС в личния му екип. Имам безброй документи за него, сър Алън, но се боя, че той е избягал от Германия няколко дни преди съюзниците да влязат в Берлин. Според последните сведения живее в Буенос Айрес.
— Мисля, че ще го откриете малко по-близко — каза тихо сър Алън.
Визентал се наведе към него и заслуша съсредоточено.
— Благодаря, сър Алън — каза той, след като секретарят на кабинета му предаде нужната информация. — Ще се заема незабавно.
— Ако мога да помогна с нещо, неофициално, разбира се, знаете къде да ме намерите — каза секретарят на кабинета, докато към тях се присъединяваше председателят на „Приятели на Израел“.
Сър Алън остави празната си чаша на един поднос, отхвърли предложената му наденичка на клечка, пожела лека нощ на новия посланик и се върна на Даунинг стрийт 10. Там отново прегледа плана си, за да се увери, че е изпипал и най-малката подробност. Много добре осъзнаваше, че най-големият му проблем ще е времето, особено ако искаше да арестува и двамата в деня след изчезването на Лунсдорф.
Когато най-сетне приключи — малко след полунощ — секретарят на кабинета за пореден път реши, че все пак би предпочел добронамерената диктатура.
Майор Алекс Фишър сложи двете писма на бюрото си едно до друго — неговото с оставката от борда на „Барингтън“ и онова от Седрик Хардкасъл, което бе пристигнало сутринта и му предлагаше възможност да продължи ролята си на член на борда. Плавен преход, както го описваше Хардкасъл, с дългосрочни перспективи.
Мъчеше се да претегли всички за и против двете алтернативи. Дали да приеме щедрото предложение на Седрик и да запази мястото си в борда с доход 2000 паунда годишно плюс разходите и всички възможности да преследва и други интереси?
Ако обаче се оттеглеше от борда, дон Педро му беше обещал 5000 паунда в брой. Като цяло предложението на Хардкасъл беше по-привлекателното. Но оставаше въпросът с отмъщението на дон Педро, ако Фишър се отметне от сделката в последния момент. Случилото се с мис Кити Парсънс беше повече от показателно.
На вратата се почука. Това изненада Алекс, тъй като не очакваше никого. Изненадата му стана още по-голяма, когато отвори и се озова лице в лице с Диего Мартинес.
— Добро утро — каза Алекс, сякаш го беше очаквал. — Влизайте — добави, понеже не знаеше какво друго да каже. Заведе Диего в кухнята, тъй като не искаше неканеният му гост да вижда двете писма на бюрото в кабинета. — Какво ви води в Бристол? — попита той и понеже помнеше, че Диего не пие, напълни чайника с вода и го сложи да заври.
— Баща ми ме помоли да ви предам това — каза Диего и сложи на масата дебел плик. — Не е нужно да ги броите. Това са двете хиляди, които поискахте като аванс. Можете да приберете останалите в понеделник, след като връчите писмото с оставката.
Страхът се оказа по-силен от алчността. Алекс взе плика и го прибра във вътрешния си джоб, но не благодари.
— Баща ми ме помоли също да ви напомня, че очаква да сте на разположение на журналистите, след като подадете оставката си в петък сутринта.
— Разбира се — каза Фишър. — Щом връча писмото на мисис Клифтън — още му беше трудно да я нарича председател, — ще пратя телеграмите, както сме се разбрали, ще се прибера вкъщи и ще седя в кабинета си, готов да отговарям на всички позвънявания.
— Добре — каза Диего. Чайникът вече завираше. — Е, ще се видим в понеделник следобед на Итън Скуеър и ако пресата отрази благоприятно общото годишно събрание — или по-скоро неблагоприятно — с усмивка се поправи той, — ще получите останалите три хиляди.
— Кафе?
— Не. Предадох ви парите и съобщението на баща ми. Той просто искаше да е сигурен, че не сте размислили.
— Защо ще си мисли подобно нещо?
— Нямам представа. Но не забравяйте — каза Диего и хвърли поглед към снимката на мис Кити на първата страница на „Телеграф“, — че ако нещо се обърка, няма да съм аз онзи, който ще се качи на следващия влак за Бристол.
След като Диего си тръгна, Алекс се върна в кабинета, скъса писмото на Седрик Хардкасъл и го пусна в кошчето. Не беше необходимо да отговаря. Хардкасъл щеше да разбере в събота, когато прочете писмото му с оставка в националните вестници.