— Виж го само — с гордост каза Ема, докато колата наближаваше кея и „Бъкингам“ се издигаше над тях.
— Да, наистина истерически кораб.
— Господи — промърмори Ема. — Ще го преживея ли някога това?
— Надявам се, че не — отвърна Хари.
— Толкова е вълнуващо — каза Сам, когато Себастиан излезе от А4 и продължи към пристанището. — Никога не съм се качвала на презокеански лайнер.
— При това не какъв да е — отбеляза Себастиан. — Има си закрита слънчева палуба, кино, два ресторанта и плувен басейн. Прилича повече на плаващ град.
— Изглежда шантаво да имаш басейн, щом си заобиколен от вода.
— Вода, вода, навсякъде вода.
— Това някой от неизвестните английски поети ли е? — попита Сам.
— А има ли известни американски поети?
— Ето ти един, от когото можеш да се поучиш: „Не се достигат висини с криле вълшебни в този свят, а с устрема към бъднини, докато всички други спят“.
— Кой е написал това? — попита Себастиан.
— Колко от хората ни вече са на борда? — попита лорд Гленартър, мъчейки се да остане в ролята, докато колата излизаше от Бристол и се насочваше към пристанището.
— Трима носачи и двама сервитьори, един в грил ресторанта, един във втора класа и един куриер.
— Можем ли да разчитаме, че ще си държат езика зад зъбите, ако бъдат подложени на разпит и ги натиснат сериозно?
— Двама от носачите и един от сервитьорите са подбрани специално. Куриерът ще е на борда само за няколко минути и след като достави цветята, незабавно ще офейка обратно в Белфаст.
— Лайъм, след като се регистрираме, ела в каютата ми в девет часа. Тогава повечето пътници от първа класа ще вечерят и ще имаш предостатъчно време да подготвиш оборудването.
— Проблемът не е в подготвянето — каза Лайъм. — А в качването на онзи голям сандък на борда, без да събудим подозрения.
— Двама от носачите знаят номера на тази кола — каза шофьорът. — Ще се оглеждат специално за нас.
— Как е акцентът ми? — попита Гленартър.
— Мен можеш да заблудиш, но пък аз не съм английски джентълмен. И ще трябва да се надяваме, че никой на борда не се е срещал с лорд Гленартър.
— Малко вероятно е. Той е над осемдесет и не се е появявал в обществото, откакто жена му умряла преди десет години.
— Той не е ли далечен роднина на Барингтънови? — попита Лайъм.
— Точно затова избрах него. Ако САС имат на борда свои хора, те ще проверят в „Кой кой е“ и ще приемат, че съм роднина.
— Ами ако се сблъскаш с някой от семейството?
— Няма да се сблъсквам с някой. А ще блъсна всички. — Шофьорът се изкиска. — А сега ми кажи как да стигна до другата си каюта, след като натисна бутона?
— Ще ти дам ключа в девет часа. Помниш ли къде е общият клозет на шеста палуба? Там ще трябва да се преоблечеш, след като излезеш за последен път от каютата си.
— В края на салона първа класа. И между другото, друже, това е тоалетна, а не клозет — каза лорд Гленартър. — Дребни грешки от този род могат да доведат до издънки. Не забравяй, този кораб е типично английско общество. Висшата класа не се смесва с втора класа, а онези от втора няма и да помислят да разговарят с пътуващите в туристическата. Така че може да имаме трудности с поддържането на връзка.
— Но аз четох, че това е първият лайнер с телефон във всяка каюта — каза Лайъм. — Ако изникне нещо спешно, просто набираш седемстотин и дванайсет. Ако не вдигна, сервитьорът в грила се казва Джими и…
Полковник Скот-Хопкинс не гледаше към „Бъкингам“. Той и колегите му внимателно наблюдаваха тълпата на кея и търсеха следи от ирландско присъствие.
Засега не беше видял нито едно познато лице. Капитан Хартли и сержант Робъртс, които бяха служили в Северна Ирландия, също не откриваха нищо. Забеляза го не друг, а ефрейтор Кран.
— Четири часа, стои сам зад тълпата. Не гледа кораба, а само пътниците.
— Какво прави там, по дяволите?
— Може би същото като нас, търси някого. Но кого?
— Не знам — каза Скот-Хопкинс. — Кран, не го изпускайте от очи и ако заговори някого или опита да се качи на борда, искам незабавно да ми съобщите.
— Да, сър — отвърна Кран и тръгна през тълпата към целта си.
— Шест часа — каза капитан Хартли.
Полковникът погледна натам.
— Господи, само това ни трябва…
— Лайъм, щом сляза от колата, веднага се изпарявай и приеми, че в тълпата има хора, които те търсят — каза лорд Гленартър. — И те искам в каютата си в девет вечерта.
— Току-що забелязах Кормак и Деклан — каза шофьорът, примигна с фаровете и двамата забързаха към тях, подминавайки неколцина други пътници, които се нуждаеха от помощ.