— Просто евтинджос „Метрокар“, но ще ти върши работа. Хибрид е, но акумулаторът не се зарежда, така че гледай да не свършиш бензина и не му вярвай на датчика. Всичко му е прецакано. Ако тръгнеш към Гуадалупе, ще намериш стар „Таргет“88. Ветеринаря има хора, които наблюдават колите на паркинга, и съм договорила сделка с тях. Ще се грижат да не го пратят за скрап, докато ти трябва.
— Шарлийн! Страхотна си!
Домакинята на Луси се засмя:
— Е, освен това е и с тексаски номера, така че не ми благодари кой знае колко. Кълна се, че усещам мишена на гърба си, когато карам това нещо. Няма да повярваш какви гадни погледи ми хвърлят хората… — тя поклати глава. — Никога не съм си представяла колко е ужасно да си тексасец, докато не подкарах тази проклета кола.
— Как се добра до нея?
— Както до всичко останало. Наематели. Купих я от тях, преди да тръгнат на север… — тя сви рамене. — Голям боклук е, но предположих, че може да иде на вторични. Освен това ми беше гадно за тях. Имаха си няколко деца, така че беше ясно, че ще си изтърсят джобовете докрай, за да минат през границата. Нямах сърце да се пазаря много. Но все пак колата е истинска таратайка.
— Страхотно ще ми дойде.
— Ще видим дали ще си доволна, когато някой реши да те гръмне.
А след това Шарлийн се спусна надолу по стълбата и излезе навън, за да се върне към рушенето на предградия и привлачването на останките им по-близо до червенокръстките помпи, където щеше да построи други съборетини, натъпквайки жилищата в онази част, която Финикс беше оставил празна и открита.
Луси обиколи апартаментчето още веднъж набързо. Трябваше да признае на Шарлийн уменията ѝ в строителството. Скалъпеният надве-натри дом имаше дори малък прозорец. Надникна през петносаното и прашно стъкло. Хубаво разположение. Близо до помпата и с добър изглед отзад през вратата към уличката, която обслужваше съборетините. Поне доколкото беше възможно за жилищата в това претъпкано гето, оттук се виждаше кой идва насам.
Няколко минути след като Шарлийн си тръгна, Луси забеляза водосреза да си проправя път през тълпите около помпата.
Изгуби го, после пак го мярна, облегнат на една стена. Дъвчеше клечка за зъби и наблюдаваше. Стоеше толкова неподвижен, че Луси откри как погледът ѝ постоянно отскача към продавачите на храна, към хората на опашката за вода, към онези, които продаваха протеинови блокчета „Пауър бар“ и черноборсаджийски хуманитарни помощи от одеялата, разпънати по диаметъра на площада.
Мъжът просто се сливаше с тълпата. Седеше до няколко души и пред очите на Луси се наведе и взе от един от тях огънче за цигара. Предложи им самата цигара в отговор, разделиха си я и в този момент изчезна напълно. Не беше вече самотен индивид, а част от група — трима приятели се облягат на стената и си дърдорят глупости. От един ставаше на трима и добиваше невидимост. Можеше да е какъвто си ще. Минаваше за мексиканец. Също и за тексасец. Можеше да бъде дневен работник. Или пък някой, който помпеше мускули за Ветеринаря. Или пък просто уморен татко, който се опитва да изведе семейството си на север, ужасно му е писнало в коптора и иска да се измъкне от пищящите бебета. Просто поредният затънал в прахоляка нещастник, който е видял лошата страна на живота и поради това е станал невидим.
Слънцето започваше да залязва — гневна червена топка на фона на одимената, прашна линия на хоризонта. Хората се връщаха от работните си места. Подреждаха се да си купят вода на галон. Някои си наливаха и се връщаха на опашката, за да избегнат повишените цени, които следваха от изпомпването на по-големи обеми.
През последните десет години Луси беше документирала хора като тези, а сега беше станала едно цяло с тях. Беше част от историята, както винаги си беше знаела, че ще стане.
Анна щеше да ѝ каже, че се държи като идиот. Дори Тимо, който прекарваше доста време около смъртта, поне знаеше как да кръжи по ръба на водовъртежа, без да се остави да го засмучат. Тимо имаше инстинкт за оцеляване. Когато нещата откачаха прекомерно, той отстъпваше една шибана крачка назад.
Ето я нея обаче, закопаваше се още повече.
Какво ѝ ставаше? Как би могла да обясни на Анна, че е отишла в „Тайян“ да се опитва да преследва последните контакти на Джейми? Проучва връзки към смърт, които можеха само да я подложат на опасност?
„Ти сама се сложи на онзи стол.“
Спомни си как разказва на мъчителя си всичко, което знаеше, разтяга локуми за подробностите с надеждата най-сетне да прекрати болката. Сега се чувстваше омърсена само при спомена колко отчаяно копнееше да го удовлетвори, да го накара да ѝ направи комплимент за ясните спомени.