— Трябваше да съм в Калифорния — промърмори Тимо, докато бъзикаше компютъра. — Това е правителствен модел… — промърмори. Вдигна очи, загрижен. — Не е ченгеджийски, нали?
— Не.
— Е, не е по-лош от техните. Липсва му ключът.
— Нали затова те търся.
Той се намръщи:
— Не мога да проникна. По идея се захранва през криптовръзка. Вероятно с някаква корпоративна карта — може би телефонна. Може да е и някаква джаджа — нещо такова, което предава информация насам-натам. Криптото минава от едната страна, излиза от другата. Ако разполагаш с ключа — работи, ако го нямаш, не се включва.
— А има ли начин да заобиколим този ключ?
Тимо сви рамене. Пак се беше загледал в телевизора.
— Някога имала ли си чувството, че всичко се разпада?
Луси не можа да сдържи смеха си.
Това не го отклони от темата.
— Сериозно говоря! — Той вирна глава към съсипаните язовирни стени. На екрана показваха празни езера с циментовите им пръстени отстрани. Няколко кални локви на дъното на каньона бяха всичко, останало от лазурните язовири, плискали се на същото място предишния ден.
Телевизорът премина на кадри от хеликоптер, показваше как машината се върти над масивен жълт камион за боклук — смачкан и огънат, изплют на речния бряг на петдесет мили надолу по течението спрямо разбитата стена. Беше смазан, подхвърлян и влачен от могъщото наводнение и сега от него беше останала само кръгла метална палачинка.
— Обзалагам се, че иде ред на „Глен Каньон“ — каза Тимо.
— Не. Калифорния вече контролира язовира „Пауъл“ — възрази Луси. — Ще пропуснат водата надолу.
— Въпреки това не бих искал да притежавам земя под язовирна стена.
— Както и на плажа.
— Ти ли ми го казваш, сестро? — Тимо се захвана отново да бъзика компютъра. — Виж, имам един приятел, който може да успее да изфабрикува ключ. Ще отнеме време обаче. Може ли да го взема за малко?
Луси се поколеба.
Фотографът забели очи.
— Какво, да не мислиш, че ще те ограбя или нещо такова?
Тя се опита да изтласка притесненията си от идеята компютърът да изчезне от прекия ѝ контрол.
— Ценен е.
— Довери ми се — каза Тимо. — Дамата, за която говоря, се занимава с обезпечаване на микроблогъри. Помага на хора като нас да се предпазят да не ги убият наркобосовете. Добра е и е на наша страна.
Луси се опита да пребори усещането за лошо предчувствие и се насили за усмивка.
— Благодарна съм ти.
— Нищо работа — отвърна Тимо. — И непременно звънни за оня китаец. Ако е голяма риба, може би с хубави кървави снимки мога да вдигна тарифите на „Синхуа“ тройно.
Той грабна лаптопа и фотоапарата си и тръгна към вратата.
Луси проследи как компютърът я изоставя.
Глава 31
Веднага щом Луси излезе за среща с Тимо, Анхела тръгна с мисия да влезе във връзка с Кейтрин Кейс.
В ранната привечер жегата се вдигаше от града и температурите спадаха.
Около помпата се беше разгърнал нощният пазар. Дребни соларни фенери висяха като светулки над мъже и жени, които увиваха буритос, pupusas и меки такос в страници от пълните с трупове вестници.
Анхела беше прекарал достатъчно време по катастрофалните barrios89 да познава ритъма им и би трябвало да се чувства на мястото си в този пъзел от шперплатови бараки, навързани по четири планински бегачи и нарязани на парчета гортексови ленти, прикриващи прозорци и врати от праха, но дори сега, със стая за база и оставил следата си да изстине, не можеше да се отърве напълно от боцкащата го параноя.
Целият лагер му се струваше наелектризиран, сухият въздух — напрегнат от зверски злокобни токове като пред буря.
Анхела се облегна на една от циментовите защитни прегради, които заобикаляха червенокръстката помпа, и се загледа в хората, които се редяха за вечерните си порции. Мръсни тениски. Отрязани шорти. Изтощение до прегърбване. Кеш и карти влизаха в машината, помпата звънкаше, когато напълваше поредното бидонче. Понесли съкровището си, хората изчезваха обратно из бордеите като плъхове по дупките си.
Недалеч един старец беше разпънал одеялото си и продаваше телефони за еднократна употреба, чисторби и руутнати китайски таблети заедно с най-новите броеве на „Рио де сангре“, цигари и хашишена дъвка.
Анхела си купи еднократен телефон.
Отне му известно време, но най-накрая стигна до личния номер на Кейс.
— Къде, по дяволите, беше? — настоя да узнае тя.
— Малко напрегнатко стана наоколо.
Какво му имаше на това място, че косата му настръхваше от него? Не познаваше никого сред тълпата. Не видя калита да изскачат иззад гърбовете на продавачите на такос. Защо тогава се чувстваше толкова нервен? Шестото му чувство ли се обаждаше, или просто останките от адреналина още се влачеха през тялото му след престрелката с Хулио?