— Хей. Извинявай. Просто не очаквах, че ще се озовеш тук. Мислех, че знаеш малко по-добре как се играе играта. Твоята майка Сара — тя знаеше как стоят нещата. Трябваше да си стоиш при нея.
— Тя е мъртва — каза Мария.
Деймиън изглеждаше изненадан.
— Какво? — предизвика го тя. — Не си го знаел ли? Тя играеше играта точно както ти искаше. Излязохме да печелим, както ти ни каза — и я убиха. Направихме го, както ти искаше. И двете. А сега е мъртва! — Мария пак го изгледа ядно. — Излиза, че ти ни подреди така. Така че да, предпочетох да избягам.
Деймиън засмука устната си, загорялото му и прежурено лице изглеждаше грозно. Мария избърса потта от очите си. Черната ѝ коса беше нагорещена и натежала от слънцето. Направо се пържеше тук. Сто и двайсет градуса91 и тя под слънцето се пържи до смърт. Деймиън доби виновен вид.
— Помогни ми — прошепна му Мария.
— Как точно?
— Пусни ме да изляза.
Той се разсмя неуверено.
— Ключовете са ей там — подкани го Мария. — Видях ги. Тази нощ. Можеш да ме пуснеш. Никой дори няма да разбере. Знаеш, че си ми длъжник, задето ме набута в тая каша.
Деймиън погледна накъдето тя му сочеше. Стрелците на Ветеринаря, които играеха карти, изобщо не се интересуваха от друго, освен да пият текила и се смееха, докато губеха пари един срещу друг.
Деймиън ги гледаше и тя почти усети как той омеква.
— Не ги харесваш повече от мен — каза тя.
И си беше вярно. Личеше му. Той беше на дъното на йерархията им. Може да беше кльощав и ячък, но честно казано, не беше един от тях. Просто хлапе, което въртеше курвите на Ветеринаря.
— И двамата можем да се разкараме. Ще идем на север.
Връзката им се изпари.
— Не мога — каза Деймиън и поклати глава. — Опитам ли, попадам вътре при теб и двамата ще бягаме от хиените.
— Те дори няма да разберат. Можеш да го направиш тази вечер.
Но връзката беше изгубена и Мария го знаеше. Сега просто довършваше упражнението. С колкото и малко да го държеше, беше ѝ се изплъзнал.
— Длъжник си ми — опита тя. — Тук съм заради теб.
Деймиън не я погледна в очите.
— Ако искаш, мога да ти донеса малко мехурчета — предложи. — Ще литнеш здраво и високо. Ако се надрусаш добре, дори няма да усетиш много, докато… — и замлъкна, но погледна хиените.
— Докато ме разкъсват на парчета? — попита Мария. — Това ли искаше да кажеш? Искаш да се надрусам, преди да ме изядат жива? Смяташ, че ще ми помогне?
Деймиън се смути.
— Искаш ли мехурчета, или не?
Тя само го зяпаше.
— Съжалявам — промърмори той и взе да се извръща.
— Деймиън?
Пак се обърна към нея:
— Да?
— Ходи се шибай.
Глава 36
Когато Луси зави с метрокара в очуканата бензиностанция на „Локо Март“, Анхела попита:
— Защо спираме тук?
— Трябват ми цигари — промърмори тя.
— Не знаех, че пушиш.
— Ако преживея следващите няколко седмици, ще ги оставя. Отново.
Анхела също излезе от колата, което я накара да го погледне озадачено през рамо.
— Какво правиш? — попита го.
— Реших да огледам за нещо сладко.
— Наистина ли?
— Ами да. Гладен съм.
Анхела се отби към рафтовете с шоколадчета, а Луси заразпитва продавача за различните видове цигари. Нямаше гумени мечета. Анхела си взе опаковка „Сприй“92 и се върна до гишето. Луси най-накрая си избра електронна „Мист“ и към нея — пакет пълнители „Малборо Бъбългъм“.
— Мислех, че сама ще си ги свиваш. По стария начин — Анхела сложи бонбоните си на плота. — Аз ще ги платя — добави, когато Луси посегна към портфейла си. Тя кимна, но не отговори. Гледаше навън и наблюдаваше колата, сякаш очакваше да я откраднат.
Анхела бръсна кеш-картата си и тя изписука отрицателно.
— Какво, по дяволите? — той пробва картата пак.
— Имате ли друга карта, сър?
Анхела погледна продавача, като си помисли „Имам към петдесет карти, pendejo“, но го притесни фактът, че тази карта не работеше.
Пак я плъзна и машината пак я отхвърли.
— Не се притеснявай — намеси се Луси. — Можеш ли да наглеждаш колата? Оставих ключовете вътре. — Извади малка пачка кеш. — Ще ти платя бонбоните.
Анхела грабна своите „Сприй“ и се върна в метрокара, като се опитваше да проумее защо внезапно картата му е умряла. В това чудо би трябвало да има десетки хиляди долари.
Пак се замисли, помъчи се да си спомни кога я е ползвал за последно. Преди два дни? Преди „Тайян“ определено. За вечерята в „Хилтън“? За питиетата с Хулио?
Обратно в колата отвори пакета „Сприй“ и засмука разсеяно един бонбон. През слънцето и отблясъците на отраженията в прозорците на „Локо Март“ различаваше Луси до плота. Харесваше я. Харесваше му как се движи. Също и как се държи.
92
„Сприй“ (Spree) — марка плоски пресовани бонбончета от декстроза с различни вкусове. — Б.пр.