От другата страна на улицата пери-веселяците бяха опънали голяма, стара молитвена шатра и носеха табели на английски и испански с обещание за бутилки с вода за всеки, който влезе на служба и се покае. Мъчеха се да удържат табелите си, а горещият пустинен вятър беснееше около тях.
Някакъв тип отстрани на паркинга пикаеше в чисторба. Свърши и я вдигна към устата си, смучеше и я стискаше и изглеждаше като най-щастливия човек на света. Хората първоначално се гнусяха от чисторбите, но после дори най-капризните им бяха благодарни.
Анхела прерови списъка на самоличностите в ума си. Ако Матео Боливар не действаше, трябваше да пробва и останалите карти. Освен това се налагаше да се свърже и с ВСЮН, за да открие какъв е проблемът. Хулио не би могъл да знае всичките му самоличности, така че нямаше причина да се убиват лицата и свързаните с тях кеш-карти. Сигурно беше някакъв бъг във ВСЮН.
„Шибана бюрокрация.“
Дори от отсрещната страна на улицата Анхела чуваше хората от шатрата на пери-веселяците да крещят греховете си към бога и да се каят. Избухваха и затихваха възгласи и аплодисменти.
Няколко души излязоха от шатрите, стиснали амулети огърлици — доказателство, че са се пречистили, като че ли окървавените им гърбове не бяха достатъчно свидетелство за това.
Някои хора никога не успяваха да направят достатъчно, та да се отърсят от греховете си. Сигурно нямаше да се задоволят, докато не умрат от бичуването.
„Мъртви.“
Защо би умряла кеш-картата му? Нещо му намирисваше. Би трябвало да работи. Самоличностите му винаги действаха.
Луси все още беше в „Локо Март“. Гледаше през витрината. Гледаше към него…
— О, мамка му!
Анхела се обърна точно навреме да види пристигането на големия черен пикап с тътнещ бензинов двигател. Още един изръмжа зад него.
— Дявол да го…
Затрещяха изстрели. Строши се стъкло. Удари като с чукове го метнаха върху колана му. Болеше. Улучиха го още няколко куршума.
Анхела се опита да придърпа балистичното яке върху главата си, докато грабваше лоста на скоростите. Включи колата на скорост и се метна на пода, натискайки газта с ръка.
Метрокарът изскърца. Ръцете му бяха окъпани в собствената му кръв. Тя плискаше и по педалите. Улучиха го още няколко куршума. Нови удари по тялото. Стъклото се напука и се строши, заваля като дъжд. Колата се удари и спря. В лицето му избухна въздушна възглавница и го замая.
Цапам с кръв възглавницата — помисли си Анхела отсъстващо, а след това вече търсеше вратата, отваряше я, пребори се с въздушната възглавница, успя да разкопчае колана си и се изръси навън. Беше безполезно, знаеше го. Убийците щяха да дойдат да го довършат, но въпреки това не можеше да спре да се сражава. Претърколи се, ослепял от болка, напразно се опита да види нападателите си. При катастрофата си колата се беше завъртяла. Анхела не можеше да се ориентира. Присви очи срещу ярката, заслепяваща слънчева светлина.
„Къде са всички?“
Той измъкна зига си, но ръката му се оказа празна. Втренчи се в окървавената си длан. Оръжието се беше изплъзнало от шепата му.
„Плъзгаво.“
Пак заопипва за зига и си спомни как онзи sicario от едно време сваля жертвата си. Помнеше го, все едно е било вчера. Помнеше как убиецът се изправя над трупа и помпи олово в него. Помнеше как тялото подскачаше от изстрелите.
Най-накрая успя да извади пистолета си. Помъчи се да накара ръката си да се вдигне, опита да се прицели и да се подготви. Слънцето му светеше право в очите. Те идваха. Знаеше, че идват точно както беше дошъл онзи sicario. Той стоеше право над човека и му вкара последния куршум в главата. Щяха да дойдат, за да са съвсем сигурни.
Анхела се опита да чуе стъпките на убийците си през накъсаните хлипове на собственото си дишане. Спомни си как онзи sicario беше прицелил оръжието си право в него. Пръстът на Бога се насочва и решава дали ще живее или ще умре. Усмихва се и се преструва, че стреля. Играе си на Господ.
От другата страна на колата отекнаха изстрели. Множество изстрели. Анхела лежеше на гумата на метрокара и се опитваше да познае от коя страна ще дойде смъртта. Шибаната му мамица, колко болеше. Уви и двете си ръце около зига и се опита да диша бавно. Всяко вдишване болеше.
„Хайде, де! Vengan93, копелета! Елате и ме вземете, преди да съм останал без кръв.“
Мразеше мисълта, че ще бъде вече мъртъв по времето, когато го открият. Дори нямаше да има възможност да стреля в отговор.
Но това навярно си беше в естеството на подобни лайна. Човек не решава кога ще умре. Някой друг взима решението. Винаги решава някой друг.