Ново ято хеликоптери се юрна във въздуха над тях — тъмни птици на фона на оранжевия пожар и пълното с прахоляк небе.
Мария проследи преминаването им, адски бързаха към някаква цел, за която дори не можеше да се сети. Може би бяха пожарникари и се опитваха да овладеят огъня. Или пък идваше Националната гвардия — да сложи хората по местата им.
— Смятам да се опитам да пресечем — каза тя — без водач.
— Ще си умреш при реката.
Мария остро се изсмя.
— И тук съм мъртва. Просто отнема повече време.
Покрай тях префуча бронетранспортьор. Изглеждаше малък и незначителен на празната улица. Безполезен пред лицето на пожара, който запълваше все по-голяма част от хоризонта.
— И… какво? Просто ще вървиш пеша през триста мили пустиня и ще плуваш в Колорадо? Дори професионалистите не успяват всеки път да прекарат хората си.
— Както ти каза, професионалистите и без друго ще ме поднесат на Ветеринаря. А и ако се задържа тук… — момичето сви рамене. — Ветеринаря сигурно ще излезе от тази каша още по-силен. А надуши ли веднъж, че още съм тук, несъмнено пак ще прати да ме доведат.
— Можеш да се скриеш при мен. Този път ще внимаваме повече. Ще се справим.
Тууми прозвуча досущ като баща ѝ — обещаваше невъзможни неща, понеже искаше да вярва в тях. А сега и той ѝ гарантираше сигурност и защита и на Мария много ѝ се искаше да му повярва. Да повярва, че някак си може да разчита на по-възрастния и опитен мъж да се погрижи за нея. Да я осигури. Да ѝ разреши проблемите. Точно както бе възлагала надеждите си на тате, а Сара — на Майк Ратан.
— Можем да тръгнем и двамата — предложи. — Да прекосим заедно реката.
Тууми потупа крака си:
— Не мисля, че съм във форма нито за повечко ходене, нито за плуване. Ръката ти също не изглежда добре.
Мария сви пулсиращата си длан в юмрук и я скри от погледа му.
— Ще намерим начин.
— А сега кой разказва лъскави небивалици?
Тя се умълча. Той я стисна за рамото.
— Поне изчакай ден-два, преди да тръгнеш.
— Защо? Че да можеш да ме разубедиш ли?
— Не — Тууми се изправи с изпъшкване. — Трябва да те науча да стреляш с този пистолет.
Глава 39
Анхела отново готвеше с майка си. Тя правеше тамалес94 — взимаше царевични листа и нишесте и ги увиваше около червени парченца свинско. На заден фон свиреше стара песен на Дон Омар95 и тя се смееше, усмихваше се, докато работеше, танцуваше в такт с музиката и хлапето надзърташе очаровано над плота.
— Вземи си стол — каза му мама. — Отдолу не се вижда добре.
Анхела се покатери до нея.
Тя му показа как да увива питката. Когато я нарече царевично суши, майка му се разсмя и го прегърна. Правиха царевичното суши заедно, а тя го закачаше, че ще е хубаво да научи японски и да се хване с този бизнес, щом толкова обича суши, и споделяха неизмерима близост в очакване сестрите му да се приберат от училище.
Анхела си спомняше горещината, лъхаща от гърнето, в което майка му запарваше всичките тамалес. Спомняше си плочките по плота, както и дребните елементи в сцената — аромата и червената престилка, която носеше мама…
Тъжно му беше, понеже знаеше, че това е само спомен и тя е мъртва и Мексико заедно с нея, също и Айя и Селена, както и Папа. Но реши, че всичко е наред. Поне вече можеше да бъде с Мама. Беше в безопасност и надушваше аромата на царевицата и усещаше жегата на парата. Надушваше огъня в печката. Надушваше и дима.
Мама го гледаше странно. Той осъзна, че гори.
Цялото му тяло пламтеше нажежено.
Мама продължаваше да повтаря:
— Трябва да те заведем на лекар.
Анхела искаше да ѝ обясни, че всичко е наред. Всичко умира. Тя в крайна сметка беше мъртва, така че защо ѝ беше да се тревожи за него? Но тя се молеше на Девата да го защити и той се опитваше да ѝ обясни отново, че всъщност няма останало нищо за спасяване, че те с Девата и Исус отдавна са тръгнали по различни пътища, обаче тя въпреки това стоеше коленичила до него и се молеше…
— Събуди се. Хайде, де. Събуди се!
Тя го целуваше, дишаше вместо него; Анхела изпъшка. Опита се да седне. Падна, разкъсван от болка.
Луси се отпусна назад на пети. Потна и петносана, хубавата журна го гледаше изпитателно — неговата лична светица.
Не беше лош начин да се събудиш.
Само дето адски болеше. Дяволски много болеше. Той не можеше да мръдне и на инч, без да го заболи — а до него беше коленичил някакъв тип с игла в ръката.
— Е, определено не е мъртъв — пошегува се мъжът.
— Дръж се — каза Луси и стисна ръката на Анхела.
Искаше да ѝ каже, че ръката го боли, понеже го е стиснала твърде силно, но мъжът заби иглата в кожата му.
Анхела потъна в бездната.
94
Тамалес — традиционни централноамерикански сарми от царевично тесто с месо, сварено в царевични или бананови листа. — Б.пр.
95
Don Ornar (William Ornar Landrón Rivera) — популярен пуерторикански изпълнител в стил регетон, носител на „Грами“. — Б.пр.