Журната преглътна желанието си да излезе отвън и да се скара с тези задници.
— … все казваш, че е ужасно — продължаваше Анна. — Няма нужда да доказваш никому нищо. Остана там по-дълго от всеки друг изпращан на това място журналист. Победи ги всички. Така че си върви.
— Не е толкова просто.
— Напротив, просто е. Поне за теб. Ти имаш жителство в Ню Ингланд. Вероятно си една от последните там, долу, която може просто да си излезе от зоната. Но продължаваш да стоиш по неизвестна причина. Татко казва, че напираш да те убият.
— Нищо подобно. Честна дума.
— Обаче те е страх.
— Не ме е страх.
— Тогава защо ми се обаждаш?
Сега вече Анна я приклещи натясно. Луси не беше от онези, който звънят на другите — това винаги е било ролята на сестра ѝ. Анна, чиято задача е да поддържа връзката. Анна, която все още пази маниерите си от Източния бряг и всяка година продължава да праща физически коледни картички — в истински плик, от истинска хартия, изрязана с истински ножици и с помощта на сладките ѝ истински дечица. Изящни картинки на снежинки и вечнозелени дървета, съпроводени с опаковани с червена панделка кутии, съдържащи резервни микрофилтри за антипраховата маска на Луси. Можеше да разчиташ на Анна, че ще ти подаде ръка. Ще запази връзката. Ще съчувства.
— Луси?
На прозорците на Анна нямаше нито една решетка, осъзна Луси. Стъклата ѝ бяха наръсени от дъжд, градината отвън беше изумруденозелена и нямаше нито една преграда, която да пази семейството на Анна.
— Положението просто е… тежко в момента — каза накрая Луси.
За нея самата това беше закодирано „Някой е извадил очите на приятеля ми и го е захвърлил насред Златната миля“, но сестра ѝ не можеше да дешифрира тези думи, което вероятно беше най-добре и за двете.
Навън пикапът отново форсира двигателя си.
— Какъв е този звук? — попита Анна.
— Джип някакъв.
— Кой, да му се не види, прави все още такива чудовища?
Луси се насили да се разсмее:
— Това е част от културата.
Извън екрана Стейси и Ант се кикотеха, играеха с лего, програмираха някакво свое творение да гони котката из къщата. Луси потисна почти всеобхватната нужда да се пресегне и да докосне екрана. Каза:
— Нямам намерение да се местя. Просто исках да се чуем. Това е всичко.
— Виж, мамо! — изписка Стейси. — Сърдитко Пит гризва дръвчето!
Последва смях.
Анна се обърна да каже на децата си да пазят тишина, но дори Луси можеше да отгатне, че не го казва сериозно.
За няколко секунди смехът на Стейси и Ант заглъхна до шепот, след това избухна отново. Луси мерна за момент котката, която препускаше на гърба на построения от двамата всъдеход. Стейси си беше сложила на главата каска за ръгби и Ант май носеше маската на luchador51, която Луси му подари при последното си гостуване.
Беше сюрреалистично — двете им реалности, разделени от тънкия слой на компютърния екран и толкова близо една до друга, че Луси си представяше как с чук в ръка би могла да строши разстоянието помежду им и да премине през отвора към онова зелено и безопасно местенце.
Анна отново заговори сериозно:
— Какво всъщност става там, долу?
— Аз… — Луси смени темата. — Просто ми липсваше.
Харесва ми да виждам място, където децата не се страхуват.
Да види Стейси и Ант живи и здрави, ѝ напомни за първия труп, който беше отразила — на момиче, не много по-голямо от Стейси. Хубава латиноамериканка, същинска счупена марионетка, просната гола на дъното на плувен басейн. Луси още си спомняше как Рей Торес стои до нея, смуче от цигарата си и ѝ разправя: „Няма смисъл да пишеш за труповете“.
Спомняше си го като доброто старо ченге с добрата стара каубойска шапка и тесни избелели ливайски. Голяма тока на колана и лъснати сиви каубойски ботуши. Беше ѝ се ухилил иззад черните си, огледални ченгеджийски цайси, които превъртаха приложението за разпознаване на лица дори по време на разговора им. Беше казал също: „За мършоядите в този град има предостатъчно други теми“.
Няколко медтехника и ченгета бяха слезли долу в пълния с прах плувен басейн при момичето, щъкаха около трупа и се опитваха да извлекат някакъв смисъл от случката.
Когато Луси не му обърна внимание, Торес опита отново:
— Това не е от нещата, за които би трябвало да пише хубавко момиче от Кънектикът като теб.
— Не ми нареждай какво да правя — отвърна му тя.
Поне така си спомняше случката сега. Спомняше си, че се е държала кораво и се е опънала на покровителстващото я ченге. Определено си спомняше, че Торес е килнал в отговор каубойската си шапка и се е отдалечил да се присъедини към другите ченгета и парамедици около линейката.
51
Лучадор — участник в луча либре, разновидност на кеча, разпространена в Латинска Америка и Япония (типичен лучадор е — или поне е бил — Еди Гереро); лучадорите задължително носят маски и свалянето им е знак за позор. — Б.пр.