Глава 7
Анхела летеше на юг — сокол на лов.
Мохаве се ширеше гола и открита — изпечена, остъргана от вятъра кора от оксидиран чакъл и бледа глина, с крусти от креозотови храсти и криви юки. Сто и двайсет градуса59 на сянка и жегата се вихреше от асфалта в блещукащ мираж. Слънцето вършееше по небето и единственото движение по междущатската беше хвърлящата отражения тесла на Анхела.
И преди тук се простираха отчайващи земи, и сега си бяха отчаяни. Анхела винаги беше харесвал пустинята заради липсата на илюзии. Тук растенията разперваха корени нашироко и плитко, зажаднели за всяка капка. Соковете им кристализираха в твърд шеллак, борейки се да запазят от изпарение всяка молекула влага. Листата се виреха към непрощаващото небе, оформени така, че да уловят и канализират всяка рядка капка, която може да се случи да капне върху им.
Благодарение на центрофужната помпа райони като Невада, Канзас, Оклахома и Тексас в течение на векове се бяха замятали с одеждите на плодородието, маскираха се като зелени и цветущи, докато копаеха ледникова вода от водни хоризонти на по десет хиляди години. Играеха си на „облечени в зелено“ и се преструваха, че това ще продължава вечно. Помпеха Ледниковата епоха и я разливаха върху пръстта и за известно време превърнаха сухите си земи в цветущ рай. Памук, жито, царевица, соя — огромни зелени ниви, и всичко това благодарение на боднатите от куцо и сакато помпи. Тези райони бяха мечтали да са по-различни от истинската си същност. Бяха хранили амбиции. И когато водата свърши, рухнаха отново, осъзнали твърде късно, че възходът им е бил на заем и няма да им отпуснат нов.
Пустинята беше различна. От едно време е била изсушена и дива. Винаги е дебнела следващата си глътка. Пустинята никога не се самозабравя.
Оскъдният зимен дъжд винаги е бил единственото, което поддържа юката и креозота в цвят. Където имаше друг живот, той се гушеше по бреговете на няколкото мизерни реки, които се осмеляваха да нахлуят в горещите земи и не течаха надалече.
Пустинята никога не приемаше водата за даденост.
Анхела настъпи газта на теслата. Колата му приседна ниско върху асфалта и се ускори, литнала през най-истинското място, което той някога беше виждал.
Врязваше се през полицейските пунктове, като излъчваше разрешителните си напред по радиото. Гвардейците от Невада стояха наредени в защитни жилетки и му махаха. Над главата му кръжаха дронове, невидими в пълното с дим и синева небе.
От време на време Анхела съзираше следи от опълченията: слънчево зайче от мощни оптики, които следяха летящата по празната магистрала кола. Мормоните и фермерите от Северна Невада изпълняваха доброволни смени: из щата набираха членове „Мародерите от Южната граница“, „Пустинните кучета“ и половин дузина други — втората армия на Кейтрин Кейс, до един — изпълняващи задълженията си да сдържат напора на бежанците, та да не наводнят крехката им обетована земя.
Анхела подозираше, че познава част от хората, прикрити зад каменистите хребети. Спомняше си закоравелите им от омраза лица и смъртоносния блясък в очите им. По едно време беше симпатизирал на безнадеждната им омраза. Той беше най-лошият им кошмар: водосрез от Вегас, седнал в собствените им гостни и им прави предложения, на които не могат да откажат. Дяволът в черно, предлагащ кървава сделка за тяхното спасение. Беше присядал на изтъркани дивани и продънени кресла. Беше се облягал на перилата на лющещи се веранди и бе стоял в горещата вътрешност на конюшни винаги с едно и също предложение. Беше говорил тихо, заговорнически, докато излагаше подробностите, които биха ги спасили от ада, който Кейтрин Кейс се мъчеше да създаде за тях, докато тръбопроводните ѝ проекти изпомпваха водата им.
Предложението беше просто: работа, пари, вода — живот. Спри да стреляш по Вегас и започни да целиш зонърите. За местните се разкриваха определени възможности, ако се поставеха на услугите на Водната служба на Южна Невада. Можеха дори да се поразраснат с дружеско разклоненийце към тръбите от Източния басейн. Кейс щеше да ги остави да пият. Дори щеше да им даде да капнат някоя капка върху нивите си. Анхела минаваше от къща на къща и от град на град, предлагайки последна възможност за измъкване от бездната.
И както Кейс беше предсказала, фермерите се бяха хванали за спасителното въже с две ръце.
По границата изникнаха опълчения, кацнали на рамото на Колорадо и втренчени отвъд реката към Аризона и Юта. По междущатските се появиха предупредителни скалпове. Цели колони зонъри и пери-веселяци бяха изпроводени обратно надолу в реката и им беше наредено да плуват до другия бряг. Някои дори успяха.