— Вещите му тук ли са? — попита Луси.
Медичката я изгледа продължително.
— Да. Не е бил обран.
— Може ли да ги видя?
Кристин се поколеба.
— Познаваше го, нали?
Луси кимна:
— Да.
— Личи си — патоложката въздъхна. — Сложи си ръкавици.
Журната я послуша и Кристин я остави да прерови торбата с вещите на Джейми. Окървавените му дрехи. Портфейлът му. Тя го отвори и го разгърна. Намери кредитни карти, няколко юана. Касови бележки и квитанции. Разгледа ги. Имаше няколко от будки за закуски, от онзи тип квитанции, писани на ръка, каквито раздаваха пери-веселяшките продавачи на churro69. Джейми винаги се грижеше работните му разходи да се възстановяват, но това беше прекалено. Няколко визитки. „Салт Ривър Проджект“. Бюро по индианските въпроси. Бюро по мелиорациите. Въплъщението на труда му.
Докато разглеждаше кредитните му карти, Луси се натъкна на нащракана на парче анон-карта. Златна, ламинирана, с надраскано като с кръв лого: Апокалипсис сега!
Луси обърна картичката. Беше от онзи тип, при който се съхраняват пари. Пускаш парите в нея посредством „Биткойн“ или друга криптовалута, след това ги използваш без страх, че ще те проследят. Хубав метод, ако не искаш да оставяш финансова следа. Освен това — готин и ако някой друг нарива пари в картата. Лесен и анонимен начин да ти плащат.
Замислено чукна ръба на златното чудо в дланта си. Тази карта я притесняваше. Не подхождаше на Джейми. Той беше по-изискан потребител.
— Кофти начин за умиране — каза някой зад гърба ѝ.
При тази реплика Луси подскочи и напъха бележките и картата обратно в портфейла на Джейми. Зад гърба ѝ стояха двама детективи в цивилно облекло. Латиноамериканци със затъкнати в коланите палци и свалени ципове на якетата, така че да се виждат оръжията и значките им.
Единият беше нисък, с наченки на шкембе, подрязана брадичка и многозначителна усмивчица. Другият беше висок. Сериозен, ъгловат и суров. И двамата гледаха Джейми.
— Дявол го взел — обади се този с брадичката, — изглежда, все едно някой от доста време е точил зъби копелето да страда здравата!
— Мога ли да съм полезна с нещо? — попита остро Кристин.
— Отдел „Криминални разследвания“ — по-високият ѝ показа значката си и се присъедини към партньора си в огледа, като се наведе да проучи отблизо лицето на Джейми. — Бая е страдал. Явно си е отхапал езика… — Окъпа Луси с леден поглед. — Това неговите вещи ли са?
Преди дори да му отговори, той измъкна портфейла на Джейми от ръката ѝ.
— Наоколо е пълно с труповете на койотите убийци — многозначително се обади Кристин.
Сериозното ченге се изправи и каза:
— Не търся стари тела от изкопа. Трябват ми готини, преснички. Като това… — той се вгледа в трупа на Джейми. — Той има ли си име?
— Джеймс Сандерсън — каза Кристин.
— Хъм — ченгето сви рамене. — Не е този, който ми трябва. Търсим някой си на име Восович… — доби замислен вид. — Този тук обаче е направо черешката на тортата.
На Луси не ѝ харесваше начинът, по който се държаха ченгетата, нито как стрелкаха погледи между трупа на Джейми, Кристин и нея.
По-ниското ченге с брадичката имаше следи от нещо като татуировка на змия, която се спускаше по опакото на дланта му. Високият беше с белег на лицето и шията си — блед, неравен хребет от плът, все едно някой го е наръгал с бутилка в гърлото и после я е теглил надолу до гърдите му. Ниският ровеше в портфейла на Джейми, а Кристин ги поведе към друго тяло и дръпна чаршафа от него.
— Този ли е вашият човек? — попита тя.
Луси ги последва с любопитство. Ченгето с усмивчицата и брадичката още държеше нещата на Джейми. Ужасно ѝ се искаше да прегледа отново квитанциите и клубната карта — но забрави за всичко това веднага щом видя другия труп. Двата бяха свързани. Двата трупа бяха като огледални отражения един на друг въпреки различията в понесените мъчения.
— Я виж това — възкликна нисичкият. — Восбургер. Чиуауански апокалипсис, версия 3,0. Ха сега ми кажи, че не сме насред ада!
По-високият изсумтя:
— Определено го е настъпил Съдният ден… — той врътна глава към трупа на Джейми. — И си има близначе.
— Сигурно е просто съвпадение — пошегува се този с брадичката.
— Чувал съм, че имало и такова чудо.
И двамата се усмихнаха, вече втренчили погледи в Луси.
— Познаваш ли този? — попита ченгето с белега. Сочеше към новия труп — онзи, когото бяха нарекли Восович.
Съсипаното тяло на мъртвеца дотолкова напомняше това на Джейми, че връзката не би могла да бъде пропусната и от най-тъпото ченге.
Луси поклати глава:
69
Churro (исп.) — шприцовани пържени закуски (пръчици от тесто), понякога със сладък пълнеж или с крем. — Б.пр.