Пленникът му продължаваше да се бори и да крещи през приглушаващия го чаршаф.
— Полиция! — викна Анхела на ококорените зяпачи.
Пак удари мъжа и го стисна изотзад през врата. Няколко секунди по-късно пленникът му омекна.
Анхела го обърна и му сложи белезниците заради тълпата зяпачи, после го издърпа по-нататък по коридора и извън хаоса.
Пъхна го под една количка и прерови значките и портфейла му, след това уви чаршафа около него. Върна се в основния коридор в търсене на следи от партньора му.
Другият кали още се занимаваше с ченгетата и семействата, всички се сочеха един друг, вбесени, че нечие хлапе се е разпаднало по време на бъркотията.
Анхела присви глава и се промъкна през стоманените врати навън под жегата и глъчката на ченгетата, линейките и тексаските бежанци. Яркото аризонско слънце напичаше и правеше асфалта на лепило. Анхела си проправи път през пресата донякъде в очакване на преследване, но не забеляза такова.
Намери Хулио на паркинга. Изглеждаше така, все едно ще се опикае от нерви.
— Прав беше — каза му Анхела и му метна портфейла, докато се качваше в пикапа. — Калита са.
Хулио притисна летящата чантичка към гърдите си.
— Chinga tu madre70. Нали ти го казах!
— Право на Восович и онзи другия мъртвак се лепнаха.
— Фантастично. Ти си истински Шерлок Холмс — Хулио запали пикапа си и пусна климатика на макс. — А сега може ли да си обираме крушите оттук, а?
— Аха, да се махаме — Анхела си закопча колана. — Смятам, че е време да проверим онази журналистка.
— Мацето от окървавените вестничоци?
— Явно не е само по опляканите с кръвчица вестничета. Истинско журно е. Почти съм сигурен, че знае защо другият мъртвак е накълцан като Вос.
— Водният адвокат?
— Аха. Тъй като на адвоката му липсва език, да видим дали тя ще приказва с нейния, дето си е на място.
— Първо трябва да я намерим.
Анхела се разсмя, докато Хулио се изтегляше от полицейския паркинг.
— Журнотата лесно се намират. Обичат вниманието.
Хулио заобиколи няколкото преспи от прах, избутани настрани от екипите по почистване на улиците. Насочиха се към центъра, а пикапът подскачаше по напукания асфалт на шосето.
— Не са като нас — заяви той.
— Не… — Анхела гледаше как изкорубеният град минава покрай прозореца му. — Журнотата… те все едно имат желание да се самоубият.
Хулио смени лентите и изстреля пикапа покрай двойка на скутер. Праховите маски и каски обхващаха целите им глави и ги превръщаха в същински войници от „Фолаут 9“.
— Там имаше дяволски много трупове — отбеляза Хулио.
— Е, и?
— Май ще взема да заложа малко пари на loteria. Далече са от приключване на разкопките.
— Така ли си прекарваш времето тук, долу?
— Не се подигравай. Печалбите са големи. Криптовалута, така че никой не може да я проследи. Свободни от данъци пари. Е? — Хулио изчака с очаквателно изражение.
— Е какво?
— Е, искаш ли да сме партньори в залога? Трябва да имаше поне стотина трупа в моргата — плюс обичайния мъртвалеж навсякъде из града. Така, де, имаме шанс наистина да нацелим числата.
— Майка ти не те ли е учила, че няма безплатен обяд?
— Мамка му — разсмя се Хулио. — Тук наоколо всичко се плаща от тексасците.
Глава 12
Мария чу хиените далеч преди да ги види. Смехът им се надигаше и отекваше в гълчава над изоставения квартал в предградията.
Ветеринаря си беше присвоил цялото каре и го беше превърнал в личен охраняем комплекс — около тухлените къщи с испански керемидени покриви имаше опъната двойна бариера от телена мрежа, увенчана с намотки бодлива тел.
Ще умра — помисли си момичето. Но въпреки това продължи да крачи, а глъчката на хиените се превърна в хор.
Животинският смях се сдоби и със зверски лица. Сюрреалистични скокливи чудовища зад телената мрежа, които тичаха в ничията земя между двете огради. Гледаха девойката, провикваха се, оголваха зъби — целите сплъстена козина и люлеещи се глави — скачаха покрай нея и се придържаха на едно ниво, докато напредваше по улицата.
Когато седнаха със Сара след катастрофалния ѝ ден, стиснали спечелените от нея юани и долари, Мария си помисли дали да не избяга. Парите бяха същинска подигравка. Твърде малко за собствените ѝ нужди, да не говорим за Сара. Миниатюрна жалка купчина кеш, сложена на пълните им с пясък чаршафи.