Луси го погледна намусено, щом свърши да пълни чашата, и му я подаде.
— Сега и критик ли стана?
Анхела взе водата и я вдигна за наздравица, но не отпи.
— Нали знаеш, че ловците на тамарикси от едно време винаги споделяли вода, ако се случело да се срещнат из Колорадо?
— Чувала съм нещо такова.
— Съперничели си да убиват всичко, което смучело допълнително вода от реката. Тамарикси, магнолии, миризливи върби77, всякакви такива. Било е преди Калифорния да напъха такава голяма част от реката в сламка, тъй че съперничеството е било свирепо. Колкото повече разчиствали, толкова повече вода получавали като награда. Така че си разменяли вода при всяка среща. Само по малко. Манерка срещу манерка. И след това пиели заедно.
— Ритуал.
— Точно. Един вид напомняне. Начин да държат под око представата, че всички участват заедно в това нещо, дори и да се бият за някакви огризки… — Анхела изчака секунда. — Ще пиеш ли с мен?
Тя го огледа и накрая поклати глава.
— Не сме толкова близки.
— Както желаеш — той все пак отново вдигна чашата за наздраве. Дар на живота от нейната ръка. Отпи. — Загубата на приятеля ти Джейми явно те кара да поемаш известни рискове. Сега налиташ на сенки и смяташ, че дяволът идва да те прибере. Защо тогава промени поведението си?
Луси отклони очи и запримигва бързо. Мъчеше се да си придаде твърдост.
— Не мога да повярвам, че ми пука. Беше такъв задник!
— Ами?
— Беше… надут като балон — тя поспря в търсене на думи. — Харесваше му да изглежда добре. Харесваше му да си мисли, че е по-добър от всички останали. И му допадаше да го доказва.
— И това е причината сега да е мъртъв.
— Опитах се да го предупредя.
— В какво се беше забъркал? — попита Анхела.
— Защо ти не ми кажеш?
Ето я пак тази твърдост, под която се крие уязвимост, но нямаше да спечели от нея. Сега Луси го гледаше с онези сиви като чипове за покер очи и каквато и мека част да имаше в нея, беше заключена в дълбините.
— Предполагам, че е било свързано с водните права — каза Анхела. Занесе чашата си с вода до удароустойчивия компютър. Отпи. — Нещо голямо. Ценно… — огледа уреда и ръбовете му.
— Заключен е — каза му Луси.
— Нямам намерение да шпионирам.
— Глупости. А твоето приятелче Восович защо е бил убит? — попита тя. — За кого е работил?
— Ако разполагаш с името му, значи вече знаеш за кого е работил.
Журната го изгледа раздразнено:
— Документите му твърдят, че е работил за „Салт Ривър Проджект“. Но това са очевидни глупости. Може и да е взимал заплата оттам, но мисля, че е бил агент на съвсем друга организация.
— Звучи доста изсмукано от пръстите.
— Агентурата ли? — Луси се засмя. — Лос Анджелис пресушил Оуън Вали през трийсетте години на двайсти век и дори по онова време е имало работещи за тях агенти. Струвало си е да се прави тогава, несъмнено си струва да се прави и сега.
— Ти си експертът.
Анхела се върна при плота. Остави чашата си на плочките. Забеляза чантата на домакинята си заедно с извадени ключове и телефон. Чанта от пурпурна кожа с изключително много сребърни шевове.
— Хубава играчка — каза и я докосна.
— Не отговори на въпроса ми.
— Все пак е много хубава.
— Това е „Салина“ — обясни Луси. — Но не ми приличаш на моден маниак.
— Придържам се най-вече към балистичната линия на „Калвин Клайн“ — Анхела пипна якето си. — Върши си работата, нали се сещаш?
Луси му се стори разочарована.
— Джейми се оправяше с дрехите. Той ми купи и тази чанта. Никога не ми е стигало време за такива неща, но той винаги се опитваше да ме избара… — тя сви рамене. — Все това повтаряше: „Малко фаца ти трябва, момиче. Малко фаца ти трябва“.
— Всички искат да са офацани — съгласи се Анхела и посегна към телефона ѝ.
Луси го измъкна от ръцете му.
— Все още не си отговорил на въпроса ми — отиде да седне на дивана и остави пистолета до себе си. Скръсти крака.
Анхела внезапно видя формите ѝ в цялост. Реши, че тя определено го пали. Харесваха му краката ѝ, хълбоците, задника. Харесваше му погледът в тези ми ти сиви очи. Харесваше му, че тя не желае да допусне да се плаши от него или да се примирява с всякакви глупости и че е готова да рискува нещо, за да научи каквото желае.
— Е — притисна го Луси, — кой беше дружката ти в моргата?
— Сериозно? — Анхела си намери стол и го придърпа така, че да седне срещу нея. — Прекалено си умна, за да се налага да задаваш този въпрос.
Тя го погледна раздразнено.
— Не играя игрички на гадаене.
— Ами недей тогава.
Луси се намръщи, докато го изучаваше.
— Вегас — отсече. — Ти си водосрез и работиш за Кейтрин Кейс. Един от нейните си.