Беше почти объркващо да знае, че се намира във Финикс, а усеща същите прохлада и комфорт, на които се радваше в собствения си апартамент в „Сайпръс“, и междувременно отвъд поляризираното стъкло пустинята Сонора грее със 120 градуса84.
Анхела беше толкова разсеян, че за малко да изпусне калитата.
Просто по стар параноичен навик преся околностите с разсеян поглед и така подбра двойката спретнати господа в костюми, които се мотаеха около дълбоко езеро десет етажа по-надолу.
Можеха да бъдат сбъркани с бизнесмени, дошли тук да изкарват пари от партньорство с шанхайски инвеститори — с изключение на това, че единият беше същият тип, който Анхела свали в моргата.
Същият проклет тип!
Анхела се изтегли назад от перилото и огледа атриума и пътеките за джогъри, които се спускаха надолу през градинските етажи и криволичеха между ресторантите и кафенетата по откритите тераси. Провери балконите на резиденциите над и под себе си.
„Ето там.“
Още двама кали бяха настанени при тераска, която извеждаше от жилищната кула и се насочваше към търговския и бизнес квартал на „Тайян“. Стараеха се да не изглеждат като охрана, но очевидно бяха излезли на лов — и двамата носеха дигитални очила и проучваха подминаващите ги хора. Анхела се почуди дали сред издирваните от тях не е и неговият лицев скан.
Набеляза си още едно кали, облечено в спандекс за тичане и загряващо на пейка в парка.
„Като проклети хлебарки са.“
Ето и още един. Този пък сърбаше лате в едно кафене. Анхела нямаше да го забележи изобщо, ако не бяха телевизионните екрани до кафенето, на които показваха разрушението на язовирна стена в Колорадо, а калито не гледаше натам. Всички посетители бяха като приковани за телевизорите, но той седеше с гръб, така че да може да наблюдава градините.
Анхела полека отстъпи по пътя, от който беше дошъл, като се чудеше колко ли изхода са под наблюдение и дали току-що не се е напъхал в капан.
Каква дяволска каша.
Обърна се и тръгна обратно по коридора в търсене на знаци за авариен изход, като се чудеше дали е обграден.
Пред него проститутката тъкмо излизаше от апартамента на калито.
— Я задръж тази врата! — той се пъхна покрай нея и я дръпна със себе си.
— Какво, по…
— Насам идват едни много лоши типове и ти ще ми помогнеш да мина покрай тях.
Той се озърна из апартамента, докато събличаше балистичното си яке. Прекалено изпъкваше с него. Трябваше му нещо бизнес. Нещо, което се сливаше със…
— А ако не искам? — попита момичето.
— Тогава ще свършиш бая по-зле от мъртвата си дружка. Тези типове не си играят на шикалки.
Момичето се ококори от страх, а на Анхела му стана гадно заради тази постъпка. Виждаше себе си от нейната перспектива. Нашарен с белези бияч с пистолет, който я юрка наоколо и я заплашва с мъчения и смърт, ако не му се подчини. Направо се почувства като непълноценен мъж. Противоположността на Тау Окс, който си играе на герой.
„Това е причината да не си ти героят, pendejo. Ти си Дяволът.“
А сега Дяволът имаше нужда от спасение.
Той влезе в гардероба на Майкъл Ратан и грабна едно сако. Малко му беше широко. Ратан беше по-шкембест. Лекият живот на страдащ калифорнийски изгнаник се отплащаше. Анхела приглади сакото. Щеше да свърши работа.
— Кой идва? — попита момичето.
— Калита. И искам да ми кажеш, ако ги познаеш.
— Ще ги видя ли? — гласът ѝ пресекна от ужас.
Шапки. Ратан определено наистина си е падал по уестърн облеклото. Анхела грабна една каубойска шапка и я нахлупи. Горе-долу му хареса как изглежда. Грабна и колан с тока от сребро и тюркоази, толкова голям, че направо си крещеше цената. Оха, да. Това щеше да свърши работа.
— Готова ли си? — попита Анхела и грабна чантата на Луси от плота. Натъпка балистичното си яке в нея и си пожела вместо това да го носеше. Не обичаше да го стрелят без броня.
„Ако се стигне до престрелка, и без това ще съм мъртъв.“
Китайците щяха да заключат портите и да му се нахвърлят с всичката охрана, която успеят да мобилизират.
Момичето притискаше към себе си малка чантичка и…
Анхела се засмя:
— Книга ли си взимаш?
— Мога да чета, ясно?
Той я измъкна от вкопчените ѝ пръсти. „Кадилачена пустиня“.
— Проклет да съм!
— Той ми я подари — каза момичето в своя защита.
— Да, бе, точно така.
— Наистина!
— Не ми пука! — Анхела пусна книгата в чантата на Луси и я подаде на момичето. — Ще носиш тази. Не мога да я държа.