— Къде ти е приятелчето? — попита тя.
Онзи с брадичката се разсмя:
— Той малко бавничко открива как работи Финикс. Ще купонясваме без него.
Намираха се в кухнята на някаква къща в предградията. С отворен архитектурен план. Плочки салтильо85. Зад този тип имаше стъклени плъзгащи се врати, през които се виждаше нажежената като фурна аризонска пустиня, пресечена от линия високи телени огради, увенчани с намотки бодлива тел. Зад оградите пустинните хълмове се издигаха все по-високо, окичени с креозотови храсти и изсъхнали сагуаро, осеяни с лъснали на слънцето чисторби.
— Как се казваш? — поинтересува се Луси.
— Има ли значение?
Нямаше. Всъщност не. Просто репортерският ѝ мозък все още някак си се опитваше да скрои статия, макар че тук свършваше цялата ѝ история.
Другият cholobi постави на плота трион до руло гумени медицински тръбички.
— Имаш ли си татуировки? — попита похитителят ѝ.
Телената ограда зад плъзгащите се врати изглеждаше странно позната. Луси съзря нишка сребро отвъд оградата. Река? Не…
ЦАП.
Гледаше към канала на Централноаризонския проект. Изкуствената река беше на няма и сто фута от тях и влачеше лениво синевата си — което поставяше Луси или на север, или на запад от града, в края на мегаполиса на Финикс.
Което въобще не ѝ помагаше.
Оградата и бодливата тел целяха да попречат на хората да стигнат до откритите води, които течаха по облицования с бетон канал. Когато за първи път беше дошла във Финикс, Луси написа няколко статии за бежанци, режещи телената ограда, само за да бъдат застреляни от опълченията на Финикс. Сега по протежение на оградите имаше табелки, предупреждаващи за високо напрежение, и над тях патрулираха дронове, а хората избягваха тази ничия земя.
Луси се зачуди дали има някакъв начин да използва охраната на ЦАП в своя полза. Дали няма как да накара защитния персонал на Бюрото по мелиорациите да се загрижи за нея. Да привлече вниманието на някой дрон в небето…
— Не? Нито една татуировчица?
Похитителят ѝ изглеждаше искрено заинтересуван.
— Защо? — попита Луси с натежал глас. Прочисти си гърлото. — Някаква причина ли има да питаш?
— Никаква — той отпусна брадичка на облегалката на стола си, присвил тъмните си очи. — Просто си мислех, че сигурно ще трябва да ти отрежа татусите, ако не искам да те идентифицират.
Спътникът му се приближи и му подаде кухненски нож. Брадатият изпробва острието и кимна. Стана от мястото си. Избута настрани стола.
Луси се хвана, че започва да хипервентилира. Искаше да бъде силна и да не се пречупи, но усещаше само как сърцето ѝ ускорява, докато похитителят се приближаваше с ножа. Задърпа въжетата си в опит да се освободи.
Ножът се приближи и тя изпищя. Чист рефлекс. Но щом паниката я заля, вече нямаше спиране. Луси пищеше и се мяташе срещу въжетата, които я държаха неподвижна, и се мъчеше да избяга от приближаващото острие. Пищеше отчаяно, опитвайки се да достигне до някого отвъд стените на къщата, да накара някого — когото и да е — да я чуе и да му пука.
Мъжът поднесе острието към окото ѝ.
Луси се отхвърли назад. Катурна се и се удари в пода, както си беше вързана.
Похитителите ѝ се разсмяха. Наведоха се и я вдигнаха заедно със стола. Поставиха я стабилно на четирите крака.
— Това сигурно болеше — каза брадатият.
Асистентът му я заобиколи и я хвана за раменете. Пръстите му се забиха дълбоко и я задържаха неподвижна. Чуваше дишането му — накъсано и възбудено.
Мъжът с ножа придърпа стола си по-близо до Луси.
— Бих ти запушил устата, но проблемът е, че ми трябват отговори. Така че, ако ще пищиш още, сега е моментът. Тъй, де, ние сме в последното празно предградие на празен път в гъза на шибаната география, но ако ти се пищи, нямам против… — той се наведе към нея. — Всичко е част от бизнеса, нали така?
Тя беше приключила с пищенето. Вече ѝ беше ясно как ще се развият нещата. Опита се да се вземе в ръце за предстоящото, като ѝ се прииска да достигне до бърз изход, но знаеше, че тези мъже няма да ѝ го осигурят. Зачуди се дали може да се хвърли върху острието на мъжа. Може би да се убие по-бързо, отколкото той възнамеряваше…
Никога повече няма да видя Анна.
— И на двама ни предстои работа — тъкмо казваше мъжът с брадичката. — Аз трябва да те понараня, ти — да попищиш. Също както пищя приятелчето ти Джейми… — той се ухили. — Виж, това момче — големи дробове имаше то. Но може и да не тръгваш в тая посока, да знаеш. Може да не умираш с метла в задника. Дори няма нужда да пострадаш много… — той изпробва острието на ножа си. — Стига само да говориш, вместо да пискаш, за всички ни ще мине много лесно.
85
Ръчно изработвани керамични плочки, кръстени на едноименния град в Мексико, получават се чрез рязане на глина с дървена рамка. Нямат глазура, при поставянето им се полагат различни грундове и лакове. — Б.пр.