Затворих и осъзнах, че Бентън скоро щеше да е тук. Потиснах обаче импулса си да бързам. По-добре щеше да е, ако забавя темпото, ако оставя мислите и чувствата ми да се уталожат, да се избистрят. „Изморена си. Действай предпазливо, бъди умна, когато си толкова изморена.“ Имаше само един начин да изляза от тази ситуация; всичко останало би било грешка. Но нямаше да разбера кой е той, докато не се случи, и нямаше да го разпозная, ако съм нервна или мислите ми са объркани. Посегнах към кафето, но после се отказах. Нямаше да ми помогне в момента, само щеше допълнително да ме изнерви и да раздразни стомаха ми. Взех друг чифт ръкавици от кутията върху плота зад мен и извадих документа от найлоновия джоб, в който го бях запечатала.
Изтеглих двата листа тежка хартия от плика, който отворих в колата на Бентън, докато шофирахме през виелицата. Вчерашният ден вече изглеждаше като от предишно прераждане, а бяха минали по-малко от дванайсет часа. На утринната светлина и след толкова много неща, които се случиха, фактът, че тази изпълнителка на класическо пиано, интелигентна и трезва, както я описа Брайс, ще използва тиксо върху фино гравирана хартия за писма, ми изглеждаше крайно необичаен. Защо не обикновена безцветна лента, а грозната, широка оловносива ивица, залепена върху гърба? Защо не е постъпила като мен: когато изпращам лична бележка в плик, просто изписвам името или инициалите върху капака? От какво се опасяваше Ерика Донахю? Че шофьорът й ще прочете написаното от нея до някой си Скарпета, за когото той явно не беше чувал?
Пригладих страниците с облечената си в памучна ръкавица длан и се опитах да си представя какво би пренесла майката на колежанин, признал, че е извършил убийство, върху клавишите на пишещата си машина, сякаш чувствата и убежденията й, докато е съставяла петицията си до мен, са химикал, който да поема, за да стигна до мозъка й. Хрумна ми, че правя тази аналогия заради найлоновата лента от джоба на престилката на Филдинг. Часове след онова изнервящо преживяване на наркотично опиянение разбирах колко неприятно е то всъщност, доколко не бях на себе си в присъствието на Бентън и колко притеснително трябва да е било случилото се за него. Затова може би той беше толкова потаен и назидателен относно опасността да разглася някаква информация пред всеки, който би се случил наоколо, сякаш аз нямаше да съобразя сама. Навярно Бентън не се доверяваше на моите преценки, или на самоконтрола ми и се опасяваше, че ужасите на войната са ме променили. А може би вече не беше така сигурен, че жената, завърнала се от Доувър при него, е същата, която познаваше.
„Аз не съм онази, която познаваше — ми мина през ума. — Не съм сигурна, че изобщо някога си ме познавал“ — нашепваха мислите ми, докато четях спретнатите, гъсто изписани редове. Забележително беше, че не открих нито една грешка на двете страници. Нито следа от коректор, граматически или стилистични пропуски. Сетих се за последната пишеща машина — Ай Би Ем „Селектрик“ в цвят пепел от рози, която имах в Ричмънд през първите години от престоя си там; не можех да потисна спомена за хроничното си раздразнение от лентите, които все се късаха, онзи голям колкото топка за голф елемент, който все сменях, щом ми се приискаше да премина към друг шрифт, мръсния валяк и размазаните петна върху хартията, да не говорим за собствените ми припрени пръсти, които все удряха погрешните клавиши и макар че познанията ми по граматика и правопис не бяха лоши, съвсем не бях безпогрешна.
„И от коя страница по Странк и Уайт11 е това? Или може би е заимствано от наръчника на Асоциацията на съвременния език, а аз просто не го намирам? — имаше навика да пита секретарката ми Роуз, когато влезеше с плода на последните ми усилия върху проклетата машина. — Ще го поправя, но всеки път ли ще е едно и също щом пишеш нещо сама?“ После перваше листа с онзи свой привичен жест, който трябваше да означава: „Защо изобщо си правиш труда?“, а аз се опитах да насоча мислите си в друга посока, понеже споменът за нея ме натъжаваше. Чувствах отсъствието на Роуз всеки един ден след смъртта й. Ако тя беше тук сега, всичко щеше да е различно. Поне аз щях да усещам нещата другояче. Човек като Роуз беше онова, което внася прозрачност в живота. За нея аз бях нейният живот. Никой като Роуз не би следвало да си отиде от тази земя, и още не можех да повярвам, че подобно нещо се е случило. А сега не беше най-подходящ момент да мисля, че вместо нея зад вратата до мен седи русият младеж с високи кецове. Трябваше да се съсредоточа. Върху Ерика Донахю. Какво да правя с тази жена? Щях да направя нещо, но трябваше да съм много предпазлива.