— Кей? Кей? Добре ли си? Кей! Добре ли си?
Осъзнах, че Бентън ме вика. Приклекнах до жената и докоснах шията й отстрани, за да намеря пулса. Уверих се, че диша, и я обърнах. Исках да видя зениците й. Нито едната от тях не беше фиксирана. Лицето й беше окървавено от удара с фенера. Останах удивена от приликата. Тъмноруса, късо подстригана коса, волеви черти и плътна долна устна, която толкова напомняше на тази на Джак Филдинг. Дори малките, прилепнали до главата й уши приличаха на неговите. Усетих силата на тялото й, на раменете й, макар че не беше едра — може би метър и шейсет и пет или метър и седемдесет, слаба, но с едър кокал като баща си. Всичко това нахлу в мислите ми, докато казвах на Бентън да отиде в къщата и да се обади на 911, а на връщане да донесе лед.
23.
През нощта топлият фронт се беше преместил и бе донесъл още сняг. Този път мек сняг, който се сипеше тихо, заглушаваше всеки звук, покриваше всичко грозно и придаваше мека закръгленост на всичко остро и твърдо.
Седях в леглото в просторната спалня на втория етаж в дома ни в Кеймбридж, а снегът падаше и натежаваше върху клоните на дъба от другата страна на най-близкия прозорец. Преди миг върху тях стоеше огромна тлъста катерица. С нея се гледахме, втренчили поглед една в друга. Бузите й се движеха, докато надничаше през стъклото, а аз разлиствах документите и снимките в скута си. Вдишвах мириса на стара хартия и прах; на кърпичките, които използвах за Сок, чиито уши, както заподозрях, не бяха чистени в скоро време, а може би и никога — не и по начина, по който аз ги почистих. Първоначално никак не му хареса, но му говорех меко, а лакомството от сладък картоф, подарък от Луси заедно с кутия от същите кърпички, които тя използваше за булдога си, свърши останалото. Миконазол-хлорхексидинът помага при пахидермия16 по ушите на кучетата. Допуснах грешката да го спомена пред племенницата си рано сутринта, когато тя мина да ме види.
На Джет Рейнджър нямало да му хареса да бъде окачествен като пахидермален, уведоми ме Луси. Не бил слон или хипопотам. Да, по повод на теглото му наистина имало много какво да се желае. Била намерила нова диета за кучета на възраст, но той не можел да прави упражнения заради ставите на задните си крака, а по някаква причина снегът предизвиквал обриви по лапите му; да не забравяме и краката му, прекалено къси за толкова дълбок сняг. По това време на годината той просто не бил в състояние да направи и най-кратка разходка, не спираше тя. Явно много я бях засегнала. Но такива бяха реакциите на Луси, когато беше притеснена и изплашена, а най-много я разстройваше фактът, че снощи не е била тук. Беше бясна, че не е била тук, за да се саморазправи с Дон Кинкейд, макар че аз не съжалявах ни най-малко. Не бих казала, че се гордеех с причинената линеарна фрактура на черепа и мозъчно сътресение, но ако Луси беше в гаража вместо мен, щяхме да имаме още един мъртвец. Племенницата ми определено щеше да причини смъртта на Дон Кинкейд, най-вероятно да я застреля, а вече имахме достатъчно мъртви.
А имаше вероятност и Луси да не оцелее след подобен конфликт, независимо какво твърдеше. Два момента биха предопределили разликата между пребиваването ми тук сега и изолацията на Дон Кинкейд в съдебномедицинското отделение на местната болница. Не мисля, че тя е очаквала да вляза в гаража. Допусках, че е надничала от другата страна на прозореца и е изчаквала да изведа Сок в тъмния заден двор. Аз обаче я изненадах, първо като влязох в гаража, за да взема пакета от задната седалка на колата, а след това и с жилетката с ниво на защита 4-А, която разопаковах и наметнах върху раменете си, докато тя успее да се провре през обширното пространство, където би трябвало да е прозорецът. Когато ме удари в гърба с инжекционния нож, той попадна върху покритата с найлон плоча кевлар и ужасяващият откат, предизвикан от напълно блокираното движение, беше станал причина пръстите й да се плъзнат по острието. Порязала три от тях до костта и отсякла върховете им едновременно с освобождаването на въглеродния двуокис, който ме обля с капчици кръв, ситни като мъгла.
Искам да кажа, че ако не беше лишила Дон от момента на изненада при нападението и нямаше защитна жилетка, Луси може би нямаше да има такъв късмет като мен. Затова щеше да е по-добре племенницата ми да престане да повтаря колко съжалява, че снощи не е била тук, за да се погрижи за нещата, сякаш аз не го бях направила, макар че при мен си беше чиста проба късмет. Мисля, че се погрижих за нещата по чудесен начин; надявах се единствено на възможността да се погрижа за далеч по-съществени въпроси, които до момента не ме бяха убили, но в някои периоди определено бяха на ръба да го сторят.