— Разказа ми, че имало освирквания и грозни подмятания — каза ми мисис Пиесте по телефона, докато заедно анализирахме случая на дъщеря й. — Наричали я „бур“. Повтаряли й, че бурите трябвало да си вървят у дома, а на африкаанс това означава „селянин“, но всъщност се използва като пренебрежително название на всички бели южноафриканци. А аз все повтарях на човека от Пентагона, че не ме интересува дали Нуни и Джоан са бели, американки или южноафриканки, както се смятало. Не ме интересуваше. Просто не исках да повярвам за страданията, описани от него.
— Помните ли какъв беше този човек от Пентагона?
— Някакъв адвокат.
— Полковник? — изказах на глас предположението си.
— Беше някакъв млад полковник от Пентагона, на служба при министъра на отбраната. Не му помня името.
Не е бил Бригс.
— Един такъв, говореше бързо — отбеляза пренебрежително мисис Пиесте. — Никак не ми хареса. Но аз не бих харесала никого, ако ми каже нещата, които ми разказа той.
— Единствената утеха, която бих предложила в тази ситуация — повторих, — е, че Нуни и Джоан не са страдали, както са ви убедили. Допускам, че не са осъзнали, че ги задушават, макар да не мога да кажа с пълна сигурност, но е много вероятно и това да не се е случило, понеже са били упоени.
— Това би трябвало да се докаже — произнесе гласът на мисис Пиесте с Масачузетски акцент, който не можеше да артикулира „р“, а аз досега така и не бях разбрала, че е от Андовър. Току-що установих, че след убийството на Нуни семейство Пиесте са се преместили в Ню Хампшир.
— Мисис Пиесте, надявам се, разбирате, че нищо не е доказано по начина, по който би трябвало — отвърнах.
— Защо?
— Медицинският инспектор в Кейптаун…
— Но вие сте подписали смъртните актове, доктор Скарпета. Както и доклада за аутопсията. Пазя копията, които ми изпрати адвокатът от Пентагона.
— Не ги подписах. — Отказах да подпиша документи, за които знаех, че са лъжа, но така или иначе съзнанието, че са лъжа, ме караше да се чувствам виновна. — И не разполагам с копия, колкото и да ви е трудно да повярвате — добавих после. — Не ми бяха предоставени. Разполагам единствено с личните си бележки, със записките си, които изпратих по пощата за Съединените щати, преди да напусна Южна Африка, понеже се опасявах, че багажът ми ще бъде претърсен, както и стана.
— Но документите, които имам, са подписани от вас.
— Не съм ги подписвала, уверявам ви — повторих спокойно, но твърдо. — Допускам, че определени хора са се погрижили подписът ми да бъде подправен на фалшифицираните документи, в случай че реша да направя онова, което върша сега.
— В случай че решите да кажете истината.
Трудно беше да чуя подобна откровена формулировка. Истината. С намека, че онова, което бях казала или не бях казала през годините, ме превръщаше в лъжкиня.
— Съжалявам — повторих отново. — Имали сте право да узнаете истината още когато е настъпила смъртта на дъщеря ви. И на приятелката й.
— Не разбирам все пак защо не сте казали нищо по онова време — въздъхна мисис Пиесте, но сякаш не беше кой знае колко разстроена. По-скоро заинтригувана и облекчена от възможността да разговаря за нещо, обсебило по-голямата част от живота й. — Когато хората вършат подобни неща, никой не може да каже докъде ще стигнат. Няма граници. Нараняват други хора. Вас също.
— Никога не съм искала който и да е да бъде наранен — отвърнах и се почувствах по-зле, сякаш тя намекваше, че съм мълчала от страх за собствената си сигурност. Страхувах се от много неща, а мнозина не виждаха това. Страхувах се други хора да не умрат, да не бъдат неправомерно обвинени.
— Надявам се, разбирате, че когато прочетох смъртния акт и заключението от аутопсията — не казвам, че съм успяла да вникна във всички медицински термини — но останах с впечатлението, че последната дума е била ваша, както би се случило и с всеки друг.