— Има ли нещо? — попитах Ан, около трийсетгодишна жена с ненатрапчива външност, разрошена кестенява коса и меки лешникови очи. Навярно беше най-добрата в екипа ми. Беше способна да се справи с всичко, независимо дали става въпрос за радиография, съдействие в моргата или на местопрестъплението. И винаги готова да помогне.
— Да. Забелязах го, когато го съблякох. — Ръцете й в латексови ръкавици обхванаха тялото при кръста и хълбоците и го обърнаха, за да видя малкия дефект отляво на гърба на равнището на бъбреците. — Очевидно е пропуснато на местопрестъплението, защото не е прокървило, или поне не обилно. Знаеш ли за кръвотечението при него? Видях го със собствените си очи, когато се готвех да го сканирам рано тази сутрин. Обилно кървене от носа и устата, след като е бил сложен в чувала и транспортиран.
— Затова съм тук. — Отворих едно чекмедже и извадих лупа; после Бентън се приближи до мен с хирургическа маска, халат и ръкавици. — Има някакво нараняване — обърнах се към него и се приведох над тялото, за да разгледам през увеличителното стъкло раната с размер на илик. — Определено не е вход на куршум. Прободна рана с много тънко острие, от типа на нож за обезкостяване, но с две остриета. Нещо като стилет.
— Стилет в гърба, който го поваля, както си върви? — Очите на Бентън се взряха скептично в мен иззад маската.
— Не. Освен ако не е прободен в основата на черепа и травмата е прекъснала гръбначния стълб. — Сетих се за Марк Бишъп и за пироните, които го бяха убили.
— Както споменах в Доувър, може би му е било инжектирано нещо. — Това бяха думи на Марино, който влезе, покрит от глава до пети с лично предпазно облекло, включително маска за лице и шапка, сякаш се страхуваше от пренасяни по въздуха болестотворни организми или убийствени спори, например антракс. — Някаква анестезия, може би. С други думи, смъртоносна инжекция. Това сто на сто ще те накара да се свлечеш в крачка.
— Първо, анестезия като натриев тиопентал се инжектира венозно. Същото важи и за панкурониум бромид и калиев хлорид. — Сложих чифт плътни гумени ръкавици. — И не се инжектират в гърба. Както и мивакуриевият хлорид, и сукцинилхолинът. Ако искаш бързо да убиеш някого с невромускулен блокер, по-добре да го инжектираш интравенозно.
— Но инжектирани в мускула, пак биха те убили, нали? — Марино отвори един шкаф и извади оттам фотоапарат. После дълго тършува из някакво чекмедже за петнайсетсантиметровата пластмасова линия, която ползвахме като ориентир за размера. — По време на екзекуциите понякога инжекцията пропуска вената и навлиза в мускула, но затворникът все пак умира.
— Бавна и много мъчителна смърт — отбелязах. — А според всички свидетелски показания смъртта на този мъж не е била бавна и раната не е нанесена с игла.
— Не казвам, че затворническият персонал го прави умишлено, но се случват такива неща. Е, може и да е умишлено. Както онези например, които охлаждат коктейла, за да почувства нещастното копеле кога му го слагат. Ледената ръка на смъртта — натърти Марино заради Ан, понеже тя беше заклет противник на смъртното наказание. Неговият начин да флиртува с нея беше да я дразни при всеки удобен случай.
— Отвратително! — възкликна Ан.
— Ей! На тях не им пука за тия, дето пречукват, нали? Пет пари не дават какво изпитват, нали? Каквото повикало, такова се обадило. И кой ската шибания маркер за етикети?
— Аз. Лежа будна нощем и мисля как да ти го върна.
— Така ли? И защо?
— Ами така.
Марино затършува в друго чекмедже и най-после откри маркера за етикети.
— Изглежда дяволски млад; много по-млад, отколкото казаха от спешното. Някой друг, освен мен да го е забелязал? Не смяташ ли, че изглежда по-млад от двайсет години? — обърна се Марино към Ан. — Прилича на хлапак.
— Оскъдно пубисно окосмяване — съгласи се тя. — Но в крайна сметка всички хлапета от колежите вече изглеждат така. Като бебета.
— Не сме сигурни, че учи в колеж — напомних аз.
Марино отлепи етикета с датата и номера на случая и го лепна върху пластмасовата линия.
— Ще проуча района, да видя дали някой от тузарите от жилищните сгради наоколо няма да го разпознае. И да им затворя устите. Ако живее някъде тук — а като съдя по видеото, изглежда така — някой трябва да си спомни за него и за сивата му хрътка. Сок3. Ама че име за куче!