— И да, и не. Подобни травми могат да бъдат предизвикани например от военни пушки, противотанкови оръдия, някои видове полуавтоматично оръжие с висок шоков ефект и фрагментиращи високоскоростни муниции. Колкото по-висока е скоростта, толкова повече кинестетична енергия се отделя при удара и толкова по-големи са разрушенията, особено в кухи органи като червата и белите дробове, или в нееластични тъкани, като тези в черния дроб и бъбреците. В такива случаи обаче очакваш да видиш чист раневи канал и направляван снаряд, или фрагменти от такъв. А подобно нещо липсва тук.
— Ами въздухът? — попита Бентън. — Наблюдават ли се въздушни джобове в подобни случаи?
— Не точно — отвърнах. — Ударната вълна може да създаде въздушна емболия, като допусне проникването на въздух през въздушно-кръвната бариера, каквато имаме в белите дробове. С други думи, въздухът стига до места, където не му е мястото, но тук има неимоверно много въздух.
— Дяволски много — съгласи се Оли. — И как така се е получила ударна вълна от прободна рана?
— Направи срез през тези координати — обърнах се към него и посочих зоната, която ни интересуваше и която беше отбелязана с ярко бяло петно — радиоконтрастният маркер непосредствено до раната отляво върху гърба на мъжа. — Започни оттук и се придвижи пет милиметра надолу над и под обозначената от маркерите зона. Този срез. Да, този. И нека преформатираме във виртуален триизмерен обем отвътре навън. Тънки, много тънки срезове, един милиметър и увеличението помежду им. Какво ще кажеш?
— От точка седемдесет и пет до точка пет ще свърши работа.
— Добре, чудесно. Да видим как изглежда раневият канал, ако го проследим виртуално.
Костите сякаш бяха от препарирани и положени пред нас; органите и вътрешните структури се откроиха, добре дефинирани в оттенъци на сивото, когато горната част от тялото на мъжа — триизмерното изображение на гръдния му кош — започна бавно да се върти върху видеодисплея. Използвахме модифициран софтуер, първоначално разработен за виртуални колоноскопии, и проникнахме в тялото през малкото отвърстие, колкото илик за копче; пътувахме с виртуалната камера, сякаш бяхме в микроскопичен космически кораб, който бавно се носеше през мътносивите, подобни на облаци тъкани, покрай пръснатия, подобно на астероид, ляв бъбрек.
Пред нас зейна оръфана дупка. Преминахме през нея в диафрагмата. Оставихме зад себе си размествания, разкъсвания и контузии. „Какво ти се е случило? Какво е причинило това?“ Нямах представа. Чувствах се безпомощна при вида на травмите, които сякаш отричаха физиката. Следствие без причина. Никакви осколки. Никакви фрагменти, нищо метално. Нищо не виждах. Нямаше изходна рана, единствено входна, отляво на гърба. Мислех на глас, повтарях важните точки, търсех потвърждение, че всички разбират неразбираемото.
— Все забравям, че тук нищо не работи — изкоментира Бентън разсеяно, без да откъсва поглед от айфона си.
— Никакъв изход, нищо не контрастира с висока плътност. — Преценявах следващата ни стъпка. — Няма и следа от метални частици, но трябва да сме сигурни.
— Нямам представа какво може да е причинило всичко това — каза Бентън. Не долових в думите му въпрос; беше по-скоро уточнение. Халатът за еднократна употреба шумолеше, докато го развързваше. — Знаеш старата поговорка: нищо ново под слънцето. Като много стари поговорки, допускам, че и тази не е вярна.
— Това тук е ново. Поне за мен — отвърнах аз.
— Несъмнено, не става дума за самоубийство. — Той се наведе и свали полиетиленовите терлици от обувките си.
— Освен ако не е ял много развалена мексиканска храна — каза Марино.
У мен се прокрадна смътното усещане, че Бентън се държи подозрително.
— Все едно има високоскоростен куршум, но куршум няма, и сякаш е излязъл от тялото, но къде е изходната рана? — Повтарях все едно и също. — Къде, по дяволите, е металът? С какво може да е стреляно? Куршум от лед?
— Видях нещо подобно в „Ловци на митове“. Доказаха, че е невъзможно заради топлината — уточни Марино, сякаш говорех сериозно. — И все пак, не зная. Чудя се какво ще стане, ако заредиш пистолет и го оставиш във фризера до момента, в който решиш да го използваш.
— Ако си снайперист някъде из Антарктика — обади се Оли. — И откъде тази идея? От Дик Трейси6? Питам сериозно.
— Май че беше Джеймс Бонд; забравих кой филм.
— Навярно изходната рана не е видима — каза Ан. — Помниш ли случая с момчето, простреляно в челюстта, при което куршумът беше излязъл през едната ноздра?