Най-доброто, което постигах в нередките случаи, когато бях там, беше да препоръчам на посетителите да слязат от асансьора на седмия етаж, да тръгнат вляво и да потърсят номер 111. Само една врата по-нататък е от 101, но за да проумееш, че 101 е стаята с най-малкия номер на този етаж, а 111 — с най-големия, се изисква въображение. Следователно, кабинетът ми би бил разположен в ъгъла на дълъг коридор, ако имаше ъгли и дълги коридори, но тук нямаше такива. Горе имаше само един голям кръг с шест кабинета, голяма конферентна зала, лаборатория за разпознаване на гласа, библиотека, стая за почивка, а в средата беше бункерът без прозорци, където Луси реши да сложи компютъра и лабораторията за оспорвани документи.
Минах покрай офиса на Марино и спрях пред стая 111, обозначена от него като ЦЕНТКОМ — от Централно командване. Убедена бях, че Марино е стигнал до това претенциозно съкращение не защото ме възприема като свой командир, а по-скоро понеже беше започнал да смята, че е постигнал по-висш патриотизъм — почти като религиозно призвание. Преклонението му пред всичко, свързано с военните, беше ново. Само още една от многото му парадоксални реакции, сякаш Питър Роко Марино се нуждаеше от поредния абсурд, за да дефинира своето непоследователно, конфликтно его.
„Трябва да спра да му се ядосвам“ — казах си и отключих тежката врата с покритие от титанов окис. Не беше толкова лош и не беше направил нищо ужасно. Беше предсказуем и не би трябвало да съм ни най-малко изненадана. Кой, в крайна сметка, го разбираше по-добре от мен? Марино не беше Розетският камък на Бейон, Ню Джърси, където израснал като уличен побойник, станал боксьор, а след това и ченге. Ключът към него не беше дори в безполезния му алкохолизиран баща. Марино можеше да бъде обяснен най-вече чрез майка си и чрез детската си любов Дорис, сега негова бивша съпруга. И двете жени били привидно хрисими и раболепни, но не и безобидни. Ни най-малко.
Натиснах клавишите, за да включа енергоспестяващите лампи, вградени в подпорите на стъкления геодезичен купол, който ми напомняше за Бъкминстър Фулър10 всеки път, когато вдигнех поглед нагоре. Ако все още беше между живите, прочутият архитект и изобретател би одобрил моята сграда, а навярно и мен, но не поради слабостта си към нездрав raison d’etre — житейски смисъл, макар че при сегашното положение на нещата и аз бих могла да споделя с него някои истини. Не бях съгласна например с убеждението му, че технологията ще ни спаси. Очевидно тя не ни правеше цивилизовани; всъщност имах основание да вярвам точно в обратното.
Спрях на металносивия килим до вратата, сякаш очаквах разрешение да вляза, или пък се колебаех, понеже като приемах това място, ставаше възможен животът, който би било по-добре да отложа поне с две години. Ако бях искрена, щях да кажа „да отложа с години“. Помнех първите си дни в „Уолтър Рийд“. Вършех си работата в една претъпкана стая без прозорци в Централата на съдебномедицинските служби към Въоръжените сили, когато Бригс влезе, без да почука, и хвърли на бюрото ми голям сив плик с печат „Секретно“.
Четвърти декември 1987 г. Помнех го така живо, че можех да опиша как бях облечена, какво беше времето навън и какво ядох. Онзи ден пуших много, а привечер си поръчах няколко скоча, защото бях разстроена и ужасена. Казусът на всички казуси, а от Министерството на отбраната искаха мен. Избрали бяха мен, сред толкова други. Или по-точно, Бригс ме беше избрал. До пролетта на следващата година бях освободена от ангажиментите си към Военновъздушните сили, но не заради добро поведение; тръгвах си по-рано по преценка на администрацията на Рейгън при определени условия — позорни условия, които и сега ме караха да се свивам болезнено. А тази кръгова постройка, в която се намирах в момента, сигурно беше кармично предопределение. Нищо не беше приключвало или започвало в живота ми. Далечното беше непосредствено до мен. Някак си всичко оставаше неизменно.
Най-крещящият знак за шестмесечното ми отсъствие от поста, на който пак щях да се върна, беше административният офис на Брайс в съседство — уютно претъпкан, докато моят си оставаше празен и потискащ. При мен цареше усещане за изоставеност и запуснатост. Малката конферентна маса от матова стомана беше празна. Върху нея нямаше дори саксия с цвете, а във всяко обитавано от мен място винаги имаше растения. Орхидеи, гардении, сукуленти, интериорни дървета — арека или сагова палма. Обичах живота и уханията. Но от онова, което бях донесла, когато се пренесох тук, не беше останало нищо. Бяха ги удавили с прекомерно поливане или отровили с торове. Дадох подробни инструкции на Брайс и три месеца, за да съсипе всичко. Трябваха му по-малко от два.
10
Ричард Бъкминстър Фулър (1895–1983) — американски инженер-конструктор, архитект, изобретател, иноватор, поет, лектор и автор на множество публикации. — Б.пр.