Но какво?
По отношение на снайперисти и друг оперативен персонал специалната част бе вероятно най-кадърната по рода си в целия свят, но все още не притежаваше необходимата подходяща инфраструктура — нямаше организация на командването, щаб и бойни подразделения за подкрепа. Сложната ситуация ставаше още по-обезсърчаваща поради факта, че в Иран не съществуваше разузнавателната инфраструктура, необходима за поддръжка на спасителни операции.
Президентът Джими Картър — изправен пред труден избор — реши, че трябва да се направи опит с операция за спасяване на петдесет и тримата заложници. Специални армейски части трябваше да бъдат ядрото на спасителната операция в Иран.
Израелското нападение в Ентебе предлагаше очевидния модел. Брилянтно планирана, ръководена и осъществена операция… но този модел бе само частично приложим. Трудностите при едно нападение в Техеран бяха несравнимо по-големи. Операцията в Ентебе бе осъществена срещу летище. Там нападателите успяха да се приземят бързо и да предприемат действия срещу терористите почти преди да бъдат забелязани. А Техеран беше голям столичен град с многомилионно население, разположен на стотици километри навътре в обширна и враждебна страна. Незабелязаното проникване в Техеран и вътре в посолството с достатъчно сили, за да се свърши работа, поставяше много въпросителни.
Генерал-майор Джеймс Вог беше избран за шеф на спасителната операция. Той разполагаше със способна част от специалните войски, но с това възможностите му се изчерпваха. Трябваше да започне буквално от нулата, за да създаде ефективен щаб за командно управление, контрол и разузнавателна поддръжка — да избере и обучи компетентен персонал, да разработи план, да избере части за подкрепа и да обучи целия личен състав за мисията.
Ако специалните части успееха да се доберат до американското посолство в Техеран, те определено щяха да бъдат способни да осъществят спасителната операция, но предизвикателството се състоеше именно в проникването и изтеглянето им оттам. Това означаваше създаването на етапни бази в държави, готови да подкрепят американските усилия, и на поддържаща инфраструктура вътре в самия Иран. Това изискваше, първо, летище за прехвърляне на спасителната част от самолет С–130 на хеликоптери, които след това щяха да превозят частта до място за кацане близо до Техеран и обратно; и, второ, чакащи камиони близо до мястото за кацане.
Бяха необходими и самолети С–130 с екипажи, способни да извършват „слепи полети“ до определени места в пустинята през нощта, и надеждна хеликоптерна част, която да превози спасителния екип от мястото за прехвърляне до Техеран и обратно.
В никоя от службите не съществуваха части, способни да осъществят тази мисия. Джим Вог трябваше да ги създаде, екипира и обучи.
Предизвикателството да се изработят за толкова кратко време умения на индивидуално и екипно ниво, необходими за изпълнение на задачата, беше невероятно — например никога преди не бе извършван полет с очила за нощно виждане — и Джим Вог беше подходящият човек за мисията, но подразделенията, екипировката и наличните екипажи бяха в най-добрия случай само отчасти способни да се справят с нея.
Още по-трудно бе установяването на разузнавателен и опорен механизъм вътре в Иран. Вог го постигна отчасти с помощ от ЦРУ, но предимно чрез използване на собствените си средства, изпращайки свой персонал в Иран за подготовка на мисията. Планът му се състоеше в установяване на разузнавателна инфраструктура за поддръжка в Техеран, която трябваше да удостовери, че заложниците са държани в консулството — сграда с деветдесет стаи на територията на посолството, — и да осигури чакащи камиони близо до площадката за кацане на хеликоптерите за транспортиране на командосите, а по-късно и на заложниците, от площадката за кацане до посолството и обратно. Тази мисия бе осъществена от майор Дик Медоус, трима войници от специалните части и двама агенти, осигурени от ЦРУ.
На 1-ви април 1980 г. пилот от ЦРУ, останал с един крак след злополука, прехвърли с малък двумоторен самолет майор Джон Карни в Иран през нощта. Мисията на Карни се състоеше в откриването и планирането на 1 000-метрова полоса за кацане в отдалечено пустинно място в Иран, наречено „Пустиня едно“. То трябваше да послужи като място за прехвърляне на стрелците, както и за презареждане на хеликоптерите, които щяха да пристигнат от самолетоносача „Нимиц“. Хеликоптерната част бе съставена от осем военноморски хеликоптера „Стелиън“ — неподходящи за мисията, но най-добрите налични от гледна точка на продължителност на полета и товароподемност.