Карни скицира полосата с помощта на малък планински велосипед „Хонда“, който докара със самолета. След установяването на полосата за кацане той инсталира сигнална летищна система от светлини, която можеше да се включва дистанционно от пилотската кабина на водещия самолет С–130 (самият той изпълни това задължение в нощта на кацането).
На 24-ти април 1980 г. 132-мата членове на спасителната част пристигнаха в изнесен напред опорен пункт на остров Масирах близо до Оман. Там бяха прехвърлени на самолет С–130 за ниския полет до „Пустиня едно“.
Същата нощ С–130 стигна до „Пустиня едно“ без особени проблеми, но хеликоптерите не се появиха според плана. Накрая шест от осемте военноморски „Стелиън“ пристигнаха на пустинната полоса за кацане с час и половина закъснение заради внезапно разразила се силна пясъчна буря. Останалите бяха получили механични проблеми, преди да достигнат бурята, и се бяха върнали на „Нимиц“. Шестте военноморски „Стелиън“ бяха достатъчни за изпълнение на мисията, но не оставаше никакъв резерв. Ако отпаднеше още един, щеше да се наложи част от спасителния екип да бъде оставен на земята, което не беше желателно. Целият личен състав бе необходим за изпълнението на мисията.
Закъснението от час и половина изнерви всички. Хеликоптерите трябваше да излетят навреме, за да стигнат до пустинното място за кацане близо до Техеран преди разсъмване.
Късметът като че ли все повече избягваше мисията. По време на презареждането с гориво изгоря хидравличната помпа на един от шестте хеликоптера. Останаха пет — недостатъчни за довършване на мисията, а бе прекалено късно, за да се стигне до мястото за укритие.
Тогава се взе решение за прекратяване на мисията. Никой не го желаеше, но просто нямаше друг възможен избор.
И после се случи трагедията.
След презареждането един от хеликоптерите маневрираше във въздуха сред облак пустинен прах, следвайки лъча на фенера към място за кацане. Пилотът мислеше, че мъжът с фенерчето е наземен военен диспечер, какъвто той фактически не беше. Той бе просто друг човек с фенер — вероятно член от екипажа на С–130, който проверяваше самолета си. Междувременно пилотът на хеликоптера очакваше мъжът с фенера да стои неподвижен. А той се движеше, като се опитваше да се отдалечи от пясъчния вихър, вдигнат от витлата на хеликоптера. В резултат на тази комбинация от грешки хеликоптерът толкова се доближи до един С–130, че витлата му отрязаха края на крилото на самолета и подпалиха резервоара с гориво там, предизвиквайки моментално огнен ад. За секунди бяха убити петима мъже в С–130 и трима други в хеликоптера.
Тогава командирът на хеликоптерите предпочете да изостави всички машини, вместо да рискува по-нататъшни катастрофи. Всички се натовариха в друг С–130 и най-доброто, което Съединените щати успяха да сторят, бе да напуснат иранската пустиня в паническо бягство.
Нацията претърпя катастрофално унижение. Изгоряла и изоставена американска екипировка бе разпръсната из пустинята. Загинаха осем американци. Американските заложници останаха затворени в Техеран. Враговете на САЩ се смееха.
Този провал се отрази тежко на войските, които бяха тренирали толкова упорито и рискуваха живота си в Иран, вярвайки, че ако успеят да стигнат до Техеран, ще свършат работата, за която са изпратени. Неуспехът в никакъв случай не се дължеше на тях, а на хората, които ги хвърлиха в операцията толкова неподготвени и зле екипирани.
Последиците от провала в „Пустиня едно“ включваха две ключови действия, които щяха неимоверно да трансформират възможностите на специалните мисии на Съединените щати в бъдеще. Първо, два дни след провалената мисия президентът Картър заповяда на Пентагона да подготви втора спасителна мисия. Картър допълнително заповяда на министъра на отбраната да осигури всички необходими ресурси за тази мисия. Второ, министърът на отбраната назначи комисия, председателствана от бившия началник на военноморските операции адмирал Джеймс Л. Холоуей, да разследва опита за спасяване на иранските заложници и да направи подходящи предложения за подобряване на бъдещата дееспособност. Комисията щеше да препоръча създаването на постоянно действащи обединени военни сили за специални операции на национално ниво със собствени щабове, подразделения и всички необходими качества за ефективни ответни операции.