Ярък пример за типа проблеми, споменати от Скоултс, беше една мисия, осъществена от военноморските „тюлени“. „Тюлените“ планираха на разсъмване да спуснат от въздуха разузнавателен отряд с лодки — което се наричаше нощно спускане на лодки — и да наблюдават и докладват дейности на летището в Салинас в подготовка за атака на рейнджъри за овладяване на летището. Оказа се, че този отряд „тюлени“ никога не е правил нощно спускане на лодки, екипажите на двата самолета С–130, изпратени да осъществят спускането, никога не са извършвали подобна операция и спускането не се осъществи на разсъмване, а в пълен мрак сред внезапно разразила се буря. Вълните бяха много по-високи от очакваното; единият самолет пусна „тюлените“ си на 5 км разстояние от другия; и накрая четирима „тюлени“ се удавиха. Телата им така и не бяха открити.
Други две мишени, възложени на „тюлените“, бяха резиденцията на генерал-губернатора и радиостанцията, отстоящи на 15 км разстояние. Въпреки че бяха обучени да действат през нощта, за да използват предимството на мрака, „тюлените“ бяха включени през деня. Отрядът „тюлени“, който изпълняваше задачата за обезопасяване на резиденцията на генерал-губернатора, бе допълнително затруднен от присъствието на радиоекип от трима мъже от Държавния департамент, който носеше портативна радиостанция, за да може генерал-губернаторът да съобщи на нацията, че е жив и здрав и все още е начело на държавата.
Веднага щом стъпи на земята, отрядът „тюлени“, който трябваше да обезопаси радиостанцията, влезе в тежък бой с въоръжена охрана. Тази охрана превъзхождаше „тюлените“ по численост и въоръжение. След като командирът на отряда „тюлени“ и един от хората му бяха ранени, отрядът беше принуден да се изтегли назад към брега, докато техни хора успеят да ги приберат през нощта.
Отрядът, който обезопасяваше резиденцията на генерал-губернатора, се справи по-добре, но и неговата операция не мина без проблеми.
Когато хеликоптерите им наближиха резиденцията, не откриха място за кацане вследствие на слаба разузнавателна подготовка; теренът бе прекалено стръмен и покрит с високи дървета. Това означаваше, че щурмовият отряд трябва да се спусне по 23-метрово въже, за да стъпи на земята и разчисти площадка за кацане за хеликоптера с радиоекипа от Държавния департамент.
Когато хеликоптерът започна да кръжи над резиденцията, той се превърна в мишена за силен зенитен огън от близкия хълм. Въпреки че машината бе ударена няколко пъти, а вторият пилот — тежко ранен, пилотът успя по превъзходен начин да я спаси от разбиване (по-късно той успя да се върне на флагманския кораб на операцията „Гуам“, в който имаше походна болница).
„Тюлените“ успяха да обезопасят резиденцията заедно с губернатора и жена му в добро разположение на духа, когато внезапно пред вратите на сградата се появиха три бронетранспортьора. Но „тюлените“ бързо успяха да наложат контрол върху ситуацията, като повикаха един самолет АС–130. Самолетът порази с оръдията си бронетранспортьорите точно когато те насочваха оръдейните си кули към резиденцията.
„Тюлените“ се справиха много добре въпреки трудностите, на които бяха изложени. Но имаше пропуски на по-високо ниво.
По време на операцията „Неотложна ярост“ Карл Стайнър беше в Бейрут. Въпреки това той следеше битката по сателитна радиовръзка, която делеше с председателя на Съвета на началник-щабовете генерал Джак Веси. Веси бе предоставил на Стайнър честотата на личния си канал, за да може да се свързва директно с председателя, но това същевременно му позволяваше да слуша всички пристигащи доклади по време на „Неотложна ярост“.
Тъй като Стайнър и Скоултс бяха приятели и съседи във Форт Браг, където Стайнър бе помощник-командир по операциите на 82-ра въздушнопреносима дивизия, преди да бъде изпратен в Ливан през август 1983 г., слушането на докладите по сателитния канал бе доста обезсърчаващо.
— Наистина можех да почувствам как страдаше Дик Скоултс — отбелязва той. — И всичко се дължеше на фактори, над които той нямаше власт.
През следващите десет месеца Дик Скоултс работеше денонощно, за да не се повторят никога тези неуспехи и за развитието на най-добрите възможни способности в борбата с тероризма и други неочаквани изисквания на специалните мисии. През август 1984 година, когато самият Стайнър пое командването на ОВССО, той прие от Дик Скоултс най-добре обучените и най-компетентни обединени щабове и най-добрите отряди на света за специални операции.