— Какво казвате? За нашето избавление! Ура! Да живеят Симон Бланк и другите разузнавачи! — шумно се разприказва Пит, който в радостта си беше неусмирим. Радвайки се, той вдигна страхотна олелия, която водачът едва успя най-накрая да усмири.
— Тихо, тихо, приятели! Трябва да построим сал и потегляме надолу по езерото. Щом стигнем до края му, ще ви обясня начина, по който ще се измъкнем от тази долина.
За няколко часа построиха сал, който спуснаха в езерото. Натовариха на него цялото имущество на експедицията и потеглиха, като го тласкаха на смени с големи прътове.
Не пътуваха и три часа, когато наближиха пещерата, в която се изтичаха водите на езерото. Симон Бланк обясни какво мислеше да прави. Всички се заеха с подготовка за път.
Навлязоха в пещерата. Мрак и хлад ги обгърна. Симон Бланк нареди да се запалят няколко факли, които поставиха по краищата на сала.
Огромните сводове на подземното творение на природата навяваха на членовете на експедицията страхопочитание. Глухо отекваха плясъците от греблата и друг шум, освен този на водата, не се чуваше наоколо.
Плаваха вече около час. Гигантските сводове на пещерата ту се снижаваха, ту отново се извисяваха още по-високо над нашите герои.
Факлите започнаха да доизгарят. Симон Бланк нареди да запалят други.
Минаха се няколко дни. Участниците едва понасяха тягостната тъмнина на пещерата.
И ето, един ден в далечината се появи светла точка. Това беше изходът!
Всички бяха уверени в това, дори да им кажеха очевидци, че там не е изход, то никой нямаше да повярва. И самият Симон Бланк щеше да вземе това за празна приказка.
И наистина, там имаше отвор…
Скоро членовете на експедицията можеха да се радват на тропическото слънце, да поглъщат с дробовете си чистия въздух, да се радват на пищната зеленина.
Изведнъж в далечината се чу бръмчене на мотор. Не след дълго на хоризонта се появи хеликоптер, а след него друг. Във въздуха се понесе страхотно „ура!“, в което надмощие имаше гласът на Пит Стендсън.
Членовете на експедицията бяха разпознали знака на Световната Академия на науките върху хеликоптерите,
Те бяха спасени!
(Варна, 19.12.1971 г.)
VIII
Тъкмо в този момент пристигнаха три самолета. Членовете на експедицията се събраха само в единия транспортен самолет.
Скоро нощта щеше да падне, но самолетите, придружавани от хеликоптерите, се отправиха към главната база на Световната Академия на науките.
— Все пак се сетиха за нас, горките мъченици — рече Пит Стендсън, зарадван от това, че скоро щеше да свърши тази злополучна експедиция. А напоследък се бяха напатили много от опасности, застрашаващи живота на всички, който неведнъж вися на косъм…
Учените въздъхваха облекчено, радостните им лица се различаваха коренно от тези в началото.
Симон Бланк беше най-радостен от всички. Той беше щастлив, че нито един човек от експедицията не беше загинал и че всички се завръщаха живи и здрави след толкова неволи. Е, да, разбира се, че всеки беше отслабнал с няколко килограма и че брадите бяха закрили лицата на много, но щом се приберяха, хората щяха да се оправят.
А най-повишено беше настроението на Пит Стендсън. Той помоли мексиканския ботаник Алехо Фернандес да посвири малко на хармониката си, която имаше доста фалшив глас. Но това не попречи на веселбата, която се развихри с цялата си сила на борда на самолета, пътуващ към главната база на Академията.
След около час самолетът започна да се приземява. Долу се виждаха светлините на Базата. Скоро членовете на завършилата вече експедиция усетиха твърдата почва под колелата на самолета.
Всички се бяха преоблекли и когато наскачаха от самолета, нямаше и помен от билите допреди малко окаяници.
А каква радост беше настъпила. Тук бяха дошли много учени, които бяха предложили организирането на тази експедиция.
Председателят на Световната Академия на науките поздрави благополучно завърналите се членове на експедицията и награди всички с почетни звания и парични възнаграждения.
На другия ден Светослав Петров даде да отпечатат дневника му, в който се описваха всички негови открития по време на експедицията и всички приключения на членовете на тази експедиция, ръководена от Симон Бланк.
Макар че не беше много успешна експедицията, Симон Бланк, подкрепен от всичките си приятели, реши да организира нова експедиция, но този път в ледовете на Антарктида.
Решиха в скоро време да тръгнат, но да се екипират по-добре, отколкото в току-що завършилата експедиция сред джунглите.
(Плевен, 9.1.1972 г.)