— В Русия всеки го е правил — каза той.
Опитваше се да проясни глава, за да се аргументира по-добре, като я клатеше енергично. Приличаше на огромно, гротескно механично куче.
— Какво си ял? — попита Брауни, който обикновено почти не продумваше.
— Пръст.
Брауни го пообмисли. Владимир, намръщен, наблюдаваше медика ни скаузър внимателно. Накрая Брауни каза:
— Ама че си путьо.
Вукарите се спогледаха, после погледнаха и командира си. Костя като че ли не дишаше. Сега ли му щукна на Брауни да се обади?, запитах се стъписан. Напрегнахме се — дали не бе прекалил? Владимир посочи безизразния Брауни със свирепо изражение. И избухна в смях.
— От нищо не те е страх, смешни малки друже!
Брауни се засмя.
— Забележителна актьорска игра, чекиджия такъв — каза Шаз на скаузъра.
— Затова Те не са достойни врагове — намеси се един от руснаците.
Имаше азиатски черти. Другите го наричаха Батаар и бях относително сигурен, че това е хакерът им.
— На мен ми стигат — отвърна Грегър.
— Защото не можеш да ги изядеш ли? — попита Бибс.
Владимир кимаше. Почвах да си мисля, че Бибс развива нездравословен интерес към темата.
— Не. Е, може би е вярно за Влад и някои от другите, но ние не можем да храним боговете си и да почитаме смъртта на другари без кръв — продължи Батаар.
— Черните говна не ви ли вършат работа? — попита Аш.
— Черните говна, както ги наричате, не ни вършат работа. Вълчата майка е бозала кръв. Дава ни богат урожай, позволява ни да ловуваме както пожелаем. Редно е да й предложим нещо в замяна.
Докато слушах Батаар, ме осени какъв късмет сме извадили с Шаз като хакер. Мнозина от руснаците кимаха след думите на Батаар. Владимир може и да беше пълководецът, но този явно беше върховният шаман. Шаз също беше религиозен, но не беше откачен. Бях чувал много истории за други поделения на специални части, с крайни и кървави религиозни вярвания, а в някои случаи — като този например — цели батальони, превърнали се в секти.
От друга страна, тези типове приемаха войната с отворени обятия. Не подкрепях подобно нещо, но то бе и причината да са още живи. Опитах се да си представя какво би било, ако ситуацията бе обратната: дали ние щяхме да им се притечем на помощ? Не ми харесваше какви отговори ми хрумваха. Със сигурност нямаше да го направим, не и без боеприпаси.
— Целта е страх — обясни ни по-трезвият Костя. — В Организацията има толкова опасни хора… Трябва да притежаваш нещо, което да стряска останалите. Колкото по-дълго продължава тази война, толкова по-страховит трябва да си.
Не бях сигурен, че бих бил толкова прям с мъж като Владимир. Лейтенантът сякаш обмисляше обяснението на Костя.
— Не — отсече накрая.
Костя вдигна вежда.
— Не ли?
— Не. Не изцяло. Страхът е важен. — Той разпери ръце. — Ние сме хищници! Ловуваме, убиваме! Ако някой ни уязви, мен или другарите ми, искам да го погна и да го спипам! — Виковете му привличаха погледи от другите краища на столовата, а някой току му подвикваше да млъкне. Ние пък се оглеждахме с леко безпокойство и правехме успокоителни жестове към онези руснаци, които познавахме. — Ще го преследвам! Ще го накарам да се страхува! Сърцето му ще блъска лудо, тъй че като впия зъби във врата му, кръвта ще шурне в устата ми с последните удари на сърцето му и ще вкуся страха му, ще знам какво съм му причинил! Как съм го променил!
Той се бе качил на масата, а от другите маси вече мощно му крещяха да мълчи.
Владимир прехапа език и изплю кръв във водката си. Всички вукари го направиха. Костя клатеше глава.
— На здоровье! — извика Владимир и пи на екс.