— Не, гъбест смърдящ червей такъв — скръцна със зъби. — Смърт или неумираща вярност. Което дойде първо.
Джуджетата се захилиха пооблекчени. Той въздъхна и като поклати глава се обърна с лице към врага.
— Насочи копията! — изрева.
Беше грешка, но я осъзна едва в момента, в който изричаше заповедта. В последвалата конфузия от ругатни и сподавени крясъци, вече беше безсмислено да я променя.
Всъщност точно в този миг вече нищо не беше от особено значение...
Слънцето залязваше в кървавочервена пелена и бе на път да се потопи в смълчаните гори на Квалинести.
Малко след средата на деня могъщата, непревземаема крепост Пакс Таркас бе паднала. Следобедът премина в отделни схватки с пръснати отряди от безредно изтеглящи се към планините джуджета. Мнозина се бяха спасили, след като атаката на рицарите бе спряна за кратко от малка група въоръжени с копия джуджета, които бяха застанали на пътя им и не бяха помръднали до последния момент.
Карас, взел в ръце изпадналия в безсъзнание крал, бе отлетял с грифон към Торбардин, придружен от все още живите офицери на Дънкан.
Остатъците от планинските джуджета бързаха да се доберат до домовете си в пещерите под заснежените върхове на планината. Дюлърите се наливаха щедро със заловената бира на краля и шумно възхваляваха предателството си, без да ги е грижа, че по-голямата част от армията на Карамон гледа на тях с отвращение и погнуса.
Вечерта, докато слънцето все още изчезваше на запад, вътрешният двор бе изпълнен с джуджета и хора, които празнуваха победата си, както и с офицери, опитващи безуспешно да въведат някакъв ред, за да предотвратят задаващото се масово пиянство. След няколко шумни свади и две-три потрошени глави, последните бяха успяли да сформират нещо като караул и да назначат отряди по разчистване на мъртвите тела.
Кризания бе преминала успешно своето изпитание на кръвта. Въпреки старанието на Карамон да я държи надалеч от сражението, веднъж озовала се в Пакс Таркас, младата жена успя да се изплъзне от опеката му и сега, загърната в наметката си и със спусната качулка обхождаше ранените и лекуваше онези, на които можеше да помогне, без да привлича излишно вниманието върху себе си. Години по-късно оцелелите щяха да разправят на внуците си, че са видели как сред тях броди облечена в бяло жена, на чиято шия блестяла неземна светлина и, която просто поставяла нежно ръката си върху им и облекчавала ужасната болка.
В това време Карамон провеждаше съвещание с офицерите си в една от по-малките зали на Пакс Таркас, макар че самият той бе на границата на пълното изтощение и едва успяваше да мисли от умора.
Малцина бяха тези, които наистина видяха влизането през портите на облечената в черна роба фигура, яздеща непокорен кон, който пръхтеше неспокойно, усетил миризмата на кръв. Странникът дръпна юздите и прошепна нещо на животното, сякаш искаше да го успокои. Онези, които все пак забелязаха присъствието му, сетне разказваха как за миг са си помислили, че Смъртта е дошла да прибере непогребаните.
Едва по-късно някой измърмори "онзи магьосник" и присъстващите се разотидоха с насилен смях или въздишка на облекчение.
Рейстлин подкара коня си нататък. Лицето му си оставаше скрито в мрачните сенки на качулката, ала очите му не изпускаха и най-малкия детайл. Най-сетне магьосникът се озова на мястото, което предлагаше най-потресаващата гледка — стотина или повече тела на блатни джуджета, проснати (в по-голямата си част), без да нарушат редиците си. Много все още стискаха вкочанено копията си (немалко — наопаки). Сред труповете имаше и няколко коня, ранени (случайно) по време на бясното мушкане на отчаяните джуджета. Любопитното бе, че по предните крака на животните се виждаха белези от ухапвания.
Явно накрая джуджетата бяха захвърлили безполезните копия и се бяха сражавали по единствения познат им начин — използвайки зъби и нокти.
— Това го нямаше в хрониките — измърмори сам на себе си Рейстлин, загледан в мъничките премазани телца със свъсени вежди. Нещо проблясна в очите му. — Може би... — прошепна. — Дали пък времето вече не е променило своето русло?
Остана замислен дълго. Сетне внезапно проумя.
Никой не виждаше лицето му, но ако все пак някой бе успял да надникне през пластовете непрогледен мрак, щеше да забележи, че в изражението му е настъпила промяна — сега в него имаше тъга и безсилен гняв.
— Не — промърмори отново той. — Тази жалка жертва на бедните, беззащитни създания е пропусната от историците, не защото не се е случила, а просто защото...
Той замълча, загледан мрачно в изтерзаните тела.
—...никой не го е било грижа...