—...никой не го е било грижа...
Глава 7
— Трябва да се срещна с генерала!
Гласът прониза топлия облак на съня му — първият истински спокоен сън, който успяваше да си позволи от месеци насам. Карамон се размърда тревожно в меките завивки.
— Махай се — измърмори той. Чу как Гарик произнася същите или почти същите думи.
— Невъзможно. Генералът си почива. Не мога да го безпокоя,
— Трябва да го видя. Спешно е!
— Не е спал от повече от четиридесет и осем часа... — Зная! Само че...
Гласовете стихнаха. "Добре — помисли си Карамон, — сега вече ще се наспя..." За съжаление обаче, шепотът отвън само го разбуди. Нещо не беше наред, чувстваше го. Той се превъртя в леглото с пъшкане и скри глава под възглавницата. Болеше го всеки мускул; беше прекарал на
гърба на коня почти осемнайсет часа без прекъсване. Гарик щеше да се оправи и сам...
Вратата към стаята му леко се отвори. Карамон стисна клепачи и се зарови още по-дълбоко в пухеното легло. Внезапно му хрумна, че след двеста години драконовият повелител Верминаард, вероятно щеше да спи в същото това легло. Дали някой го бе събудил по същия начин през онази сутрин, за да му съобщи, че героите са освободили робите на Пакс Таркас?
— Генерале — повика тихо Гарик. — Карамон. Откъм възглавницата долетя сподавено проклятие. "Може би, когато си тръгваме, трябва да сложа една
жаба в леглото — помисли си едрият войн. — След двеста години ще се е изсушила хубавичко..."
— Генерале — разнесе се настоятелният глас на Гарик. — Съжалявам, че ви будя, сър, но присъствието ви във вътрешния двор е наложително.
— За какво? — изръмжа Карамон, като отметна одеялото и се намръщи от болката в крайниците и гърба си. Той разтърка очи и се втренчи ядосано в младежа.
— Армията, сър. Потегля. Генералът го зяпна.
— Какво? Да не си се побъркал?
— Не, с-сър — намеси се войникът, който се бе промъкнал след Гарик. Очите му бяха се бяха разширили от благоговение пред Карамон; независимо от факта, че главнокомандващият не носеше дрехи и изглеждаше полусънен. — Съ-събират се във вътрешния двор, сър. В този момент. Джуджетата и хората от равнината... също и някои от нашите.
— Без рицарите — вметна бързо Гарик.
— Ами... ами... — Карамон не знаеше какво да каже. После махна с ръка. — Кажете им да се разпръснат, проклети да са! Какви са тези глупости. — Той изруга отново. — В името на боговете, три четвърти от тях вчера бяха мъртвопияни!
—Тази сутрин са достатъчно трезви, сър. Мисля, че трябва да отидете — каза внимателно Гарик. — Води ги брат ви.
— Какъв е смисълът от всичко това? — настоя генералът.
В студения въздух от устата му излизаше пара. Беше една от най-мразовитите утрини през тази есен. По каменните блокове на Пакс Таркас бе полепнал тънък скреж, милостиво скривайки от погледа кървавите петна от битката. В бързината бе смогнал да нахлузи ботушите си и кожените панталони. Карамон се уви по-добре в дебелата си наметка и огледа вътрешния двор. Беше претъпкан с джуджета и хора, които стояха смълчани в очакване да им наредят да потеглят.
Суровият поглед на генерала се спря първо върху Регър Огнената Наковалня, а сетне и върху старейшината на хората от равнината — Тъмна Нощ.
— Мисля, че вчера вече обсъждахме този въпрос — произнесе Карамон. Гласът му преливаше от едва сдържан гняв. Той приближи водача на джуджетата. — Налага се да изчакаме поне още два дни, докато каруците с провизиите ни настигнат. Самият ти признаваш, че нямаме достатъчно храна, за да продължим напред. А и едва ли ще намерим нещо повече от мършави зайци сред Равнините на Дергот...
— На нас не пречи липсата на няколко вкусни вечери — изръмжа Регър.
Това, че бе наблегнал върху думата "нас" не оставяше никакво съмнение върху смисъла на изказването. Любовта на Карамон към доброто хапване бе всеизвестна.
Последното по никакъв начин не успя да подобри настроението на генерала. Лицето на едрия мъж пламна:
— Ами оръжията, дългобрад глупак такъв? — отсече той. — Ами прясната вода, подслона и фуража за конете?
— Няма да останем сред Равнините завинаги — контрира Регър с проблясващи очи. — Планинските джуджета, дано Реоркс порази вкаменените им сърца, са изпаднали в паника. Трябва да ударим веднага, преди да са успели да се съвземат.
— И за това говорихме снощи! — извика раздразнено Карамон. — Силите, които изправиха срещу нас тук, бяха само част от цялото. Под планината Дънкан разполага с цяла проклета армия, която очаква само теб!
— Може би. А може би не — отвърна навъсено джуджето, като се загледа на юг и скръсти ръце на гърдите си. — При всички случаи обаче променихме решението си. Заминаваме още днес. Със или без теб.