Карамон се задави. Рейстлин се наведе още повече, сякаш искаше да изсмуче думите направо от гърлото му.
Плановете ми не те засягат! А онова, което зная или не зная не ти влиза в работата, така че престани да си напрягаш мозъка с безполезни размисли.
— Ще им кажа — произнесе генералът, като говореше с мъка през стиснатите си зъби. — Ще им кажа истината!
Ще им кажеш какво? Че виждаш в бъдещето? Че са обречени?
Забелязал вътрешната му борба, Рейстлин се усмихна:
Едва ли, братко. А сега, ако изобщо искаш, някога отново да видиш дома, ти предлагам да се качиш горе, да сложиш бронята си и да поведеш армията.
Архимагьосникът се отдръпна и отново смъкна съвсем ниско черната си качулка. Карамон рязко си пое дъх, сякаш някой го бе облял с ледена вода. В продължение на няколко секунди войнът успяваше единствено да се взира в брат си и да трепери от гняв, който напълно бе парализирал мускулите му.
Всичко, за което можеше да мисли в момента, бе Рейстлин... Рейстлин, заливащ се от смях до дървото... Рейстлин, уловил заека в ръце... Тогава другарството помежду им бе истинско. Истинско, хладно и добре наточено, като острието на нож, проблясващо в чистата ярка светлина на утринта.
И ето, че съвсем бавно върхът на този нож проникна през облаците на объркването му, за да пререже още една от връзките, които го държаха в близост до магьосника.
Ножът се движеше полека. Имаше много непрекъснати нишки.
Първата се бе скъсала на пропитата с кръв арена в Истар, поне така му се струваше. Сега бе дошъл ред и на следващата — тук, в центъра на заскрежения вътрешен двор в Пакс Таркас.
— Изглежда нямам избор — каза през замъгления си от сълзи поглед.
— Никакъв — отговори Рейстлин. Той дръпна юздите на коня и се приготви за тръгване. — Има неща, които изискват вниманието ми. Естествено, Кризания ще язди заедно с теб в челния отряд. Не ме чакайте. За известно време ще ви следвам отзад.
"Е, ето, че ти отново пое командването", помисли си Карамон. Докато наблюдаваше как брат му се отдалечава, вече не чувстваше гняв, просто тъпа болка. Беше чувал за подобни пристъпи. Ветераните с ампутирани крайници я изпитваха на мястото на липсващия крак или ръка...
Той се обърна и като по-скоро усещаше, отколкото чуваше надвисналото мълчание във вътрешния двор, се качи обратно в покоите си и започна да се подготвя за заминаването.
Когато Карамон отново се появи, облечен в обичайната си златна броня, с развяващо се на вятъра наметало, джуджетата и хората от равнините нададоха радостни викове.
Не само, че наистина му се възхищаваха и го уважаваха, но всички се чувстваха задължени да му отдадат дължимото заради блестящата тактика, донесла им победата през предния ден. Говореше се, че генералът е късметлия и дори, че е благословен от някой от боговете. В края на краищата, не беше ли цяло щастие, че планинските джуджета не успяха да затворят портите навреме?
Мнозина бяха изпитали тягостно чувство, когато се бе разнесъл слухът, че е възможно да поемат на път без него. Немалко мрачни погледи бяха отправени към облечения в черно магьосник, независимо, че никой не посмя да издигне глас на неодобрение.
Радостните им възгласи за момент възвърнаха самоувереността на Карамон. За момент напиращите чувства сякаш му пречеха да заговори. Най-сетне той отвори уста и дрезгаво започна да издава заповеди, докато сам се приготвяше за тръгване.
— Майкъл, реших да ти поверя командването на Пакс Таркас — каза той, като извади чифт ръкавици.
Младият рицар се изчерви от удоволствие, макар несъзнателно да погледна към празнината, която зейваше сред редиците на неговите съратници.
— Но, сър, аз съм от низшите чинове... Сигурен съм, че има далеч по-заслужили от...
Карамон му отправи изпълнена с тъга усмивка и поклати глава:
— Запознат съм с качествата, които притежаваш, Майкъл. Спомняш ли си? Беше готов да дадеш живота си, за да изпълниш дадените нареждания, но откри в себе си достатъчно състрадание, за да им се възпротивиш. Уверявам те, че и тук няма да ти бъде лесно, но зная, че ще дадеш най-доброто от себе си. Разбира се, ще оставя жените и децата. Ще изпращам обратно ранените. Когато каруците с продоволствията пристигнат, искам да се погрижиш да потеглят след нас незабавно. — Той отново поклати глава в размисъл. — Не че ще стане толкова скоро, колкото ми се иска — измърмори. После добави с въздишка:
— Вероятно ще изкарате поне до края на зимата, ако се наложи. Без значение какво ще се случи с нас...