— На половин ден път от тук има друга водна яма — изръмжа с мрачно изражение Регър. — В старите дни цялата околия беше пълна с такива. — Той махна неопределено с ръка.
Карамон се озърна. Докъдето стигаше погледът, не се виждаше нищо — нито дървета, нито птици, нито дори обичайните бодливи храсти. Нищо, освен безкрайни километри пясък с разпръснати тук-там куполовидни могили. Някъде много далеч напред мрачните сенки на Торбардин се спускаха в Равнините като мъчителен спомен за непоносим кошмар.
Армията на Фистандантилус губеше битката, преди още да е влязла в нея.
След дни продължителен преход най-после бяха излезли от прохода, водещ към Пакс Таркас и се бяха озовали в Равнините на Дергот. Провизиите така и не ги бяха догонили заради бързото темпо, което поддържаха и вече едва ли имаше шанс изобщо да се съберат с тях — каруците бяха тромави и на всичко отгоре щеше да им се наложи да ги търсят.
Рейстлин бе упражнил натиск върху командирите на съюзническите армии и въпреки че Карамон му се опълчваше открито, Регър остана твърдо на страната на брат му, като по-късно дори сполучи да привлече и Старейшината на хората от равнината. Още веднъж генералът се оказа в ситуацията просто да се съгласи с мнозинството и да продължи заедно с тях. И така, армията се вдигаше преди изгрев, придвижваше се до към средата на деня, когато правеше кратка почивка, и отново продължаваше почти до здрач, за да имат хората време да издигнат палатките преди да се е смрачило напълно.
Вече не приличаха на армия от победители. Изчезнали бяха другарството, шегите, смехът и игрите вечер край огньовете. Изчезнали бяха и песните през деня. Дори джуджетата предпочитаха да прекратят напевите и да пазят дъха си, докато уморено се влачеха напред. По залез мъжете просто рухваха там, където им бяха наредили да спрат, изяждаха оскъдните си дажби и моментално потъваха в непробуден сън, само за да бъдат събудени грубо от сержантите на следващата утрин и да продължат да вървят.
Бойният дух бе спаднал. Чуваха се мърморене и оплаквания, особено след като стана ясно, че храната им започва да намалява. Докато се движеха в планината проблемът не изглеждаше чак толкова неотложен. Дивечът там бе в изобилие. Ала веднъж щом се озоваха в Равнините, точно както бе предсказал Карамон, единствените живи същества, които виждаха, бяха самите те. В този момент живееха единствено от препечен, безквасен хляб и парчета сушено месо, което се разпределяше по два пъти на ден — сутрин и вечер. Беше сигурен, че ако каруците не ги догонеха, съвсем скоро щяха да бъдат принудени да намалят наполовина дори минималните дажби, които имаха сега.
Генералът имаше и други грижи, които не бяха свързани с храната и две от тях бяха наистина сериозни. Първата бе липсата на прясна вода. Макар Регър уверено да заяви, че в Равнините често се срещат водни ями, първите две, които откриха, се оказаха празни. Тогава — и само тогава — се бе отнесъл малко грубо към него, принуждавайки го да признае, че за последен път е посещавал тези места още преди Катастрофата. Другият му проблем бе влошаването на отношенията между довчерашните съюзници.
Съвсем неубедителен в началото, сега съюзът бе започнал неудържимо да се разпада. Северняците не се колебаеха да обвиняват за всичките си неприятности джуджетата и хората от равнината, доколкото те бяха подкрепили най-горещо плановете на магьосника.
Хората от равнината, от своя страна, никога досега не бяха живели в планините и съвсем скоро откриха, че ловуването и животът там са свързани със студ и сняг, или както го бе изложил съвсем открито пред Карамон техният старейшина, нещата бяха "или прекалено нависоко, или твърде ниско". Ето, че съзрели пред себе си гигантските очертания на планините Торбардин, хората от равнината започваха да мислят, че и цялото злато или стомана на света не можеха да се сравняват със златните, равни пасбища на родния дом. Неведнъж генералът улавяше отправените им на север погледи и просто знаеше, че някоя сутрин ще се събуди, само за да открие, че варварите са си заминали.
Джуджетата, от друга страна, гледаха на хората като на най-обикновени страхливци, които тичат разплакани при майките си при първия признак, че нещата са започнали да загрубяват. Смятаха недостига на храна и вода за маловажен проблем, а джудже, което дори си позволеше да намекне, че изпитва жажда, моментално ставаше обект на подигравки от страна на другарите си.