През същата вечер Карамон мислеше върху всичко това, както и върху останалите надвиснали над главата му проблеми, докато стоеше в средата на пустинята и безцелно ровеше пясъка с върха на ботуша си.
Той вдигна очи към Регър. Джуджето вероятно дори не подозираше, че генералът го наблюдава, защото бе изоставило обичайната си каменна увереност. Раменете му бяха увиснали я въздишаше уморено. Приликата с Флинт бе поразителна и болезнена. Засрамен от проявения гняв, който преди всичко трябваше да насочи към самия себе си, Карамон реши да направи поне някакъв опит да заглади положението:
— Не се тревожи. Имаме достатъчно вода да изкараме нощта. Сигурен съм, че утре ще се натъкнем на пълна яма, не мислиш ли? — каза той и потупа несръчно Регър по гърба.
Старото джудже стреснато вдигна поглед, заподозряло, че се е оказало в центъра на лоша шега. Забелязал, че Карамон му се усмихва уморено, но ободрително, Регър си позволи да се отпусне.
— Да. — То също се усмихна с неохота. — Утре със сигурност.
Двамата обърнаха гръб на сухата яма и се насочиха обратно към лагера.
Нощта се спускаше рано над Равнините на Дергот. Слънцето сякаш бързаше да се скрие зад билата на планините, отвратено от вида на необятната, оголена пустиня. Само тук-там имаше запалени огньове, тъй като мъжете бяха твърде изморени за да ги поддържат, а и нямаше храна, която да готвят на тях. Скупчени поотделно и настрани едни от други, групите на северняците, джуджетата и варварите се наблюдаваха внимателно и с подозрение. Естествено всички отбягваха какъвто и да било контакт с дюлърите.
Карамон погледна към собствената си палатка, която пък бе издигната встрани от всички, сякаш вече ги бе отписал.
Една древна кринска легенда разказва, че някога живял мъж, който извършил толкова ужасно дело, че самите богове се събрали, за да решат как да го накажат. Когато накрая обявили, че отсега нататък му отсъждат дарбата да вижда бъдещето, той им се изсмял, защото си помислил, че ги е надхитрил. Всъщност същият този човек впоследствие умрял от мъчителна смърт — нещо, което Карамон никога не бе успявал да разбере напълно.
Ала сега вече му бе ясно и душата му кървеше от разбирането. Наистина, едва ли може да има по-голямо наказание за един смъртен от това да вижда в бъдещето и да знае предварително всичко, което ще се случи. Така най-големият дар, даден на хората — надеждата — му е отнет.
До този момент Карамон се беше надявал. Вярваше, че Рейстлин ще измисли някакъв план. Че брат му не би допуснал да се случи нещо подобно. Не, Рейстлин не можеше да го допусне. Ала сега, след като бе разбрал, че магьосникът не проявява никакъв интерес към по-нататъшната съдба на хората и джуджетата с тях, както и към семействата, които бяха оставили зад себе си, Карамон бе престанал да се надява. Бяха обречени. И не можеше да стори нищо, за да предотврати онова, което вече се бе случвало и преди.
Ето как, без да иска, генералът бе започнал да се дистанцира от онези, за които по задължение трябваше да се грижи. И отново се улавяше изгубен в мисли по дома.
У дома! Почти забравените и дори нарочно отбягвани спомени за дома, отново го заливаха с кристалната си яснота, която — без да си дава сметка — неведнъж се замъгляваше от напиращите сълзи. Особено вечер, когато оставаше насаме, взрян невиждащо в играещите пламъци на огъня.
Поддържаше го една-единствена мисъл. Колкото повече армията му се приближаваше към пълния си разгром, толкова по-реална ставаше мисълта за Тика и за дома...
—Хей, внимавай! — извика Регър и го улови точно преди да се спъне в една от могилите, с които бяха осеяни Равнините.
— Що за чудо е това? — възкликна раздразнено Карамон. —Животни ли са ги строили? Чувал съм, че в Ествилде има безопашати катерици, които живеят в съвсем същите чудесии. — Той огледа образуванието, което бе високо почти три стъпки и горе-долу толкова широко и поклати глава: — Но не ми се иска да срещам катерицата, способна да построи нещо подобно!
— Ха! Как не! — изсумтя подигравателно Регър. — Построили са ги джуджетата. Не личи ли? Почеркът е съвсем очевиден. — Той с любов прокара ръка по гладката повърхност на купола. — Откога според теб на Природата ѝ е позволено подобно съвършенство?
Карамон се усмихна широко:
— Джуджета, а? Но... защо? Дори джуджетата не обичат толкова много безцелния труд, че да си губят времето в средата на нищото. А и каква е ползата от тях в пустинята?
— Наблюдателни постове — отвърна кратичко Регър.
— Наблюдателни? — ухили се генералът. — И какво толкова са наблюдавали? Змиите?