ви приклекнали, брадати фигури, които стремително изпълзяха от нея. Танцуващата светлина се отрази в оголени остриета и мрачни, решителни очи. Сетне фигурите се гмурнаха във феерията от сенки.
— Карамон! — извика магьосникът.
Даде си сметка, че предупредителният му вик е безполезен. Зад гърба му се разнесе грозна ругатня и звук от измъкване на меч от ножница — брат му вече бе напълно наясно със случващото се.
До ушите му достигна и силен женски глас, призоваващ името на Паладин. С периферното си зрение долови как в палатката избухна обръч чисто бяла светлина, но точно в този момент нямаше време да се занимава с Кризания, тъй като от сърцето на тъмнината изскочи огромен джуджешки боен чук, който проряза отблясъците на фенера и се насочи право към главата му.
Рейстлин изстреля първото заклинание, което му хрумна и удовлетворено видя как някаква невидима сила измъкна чука от ръката на джуджето. По негова заповед магията отнесе оръжието през мрака и го пусна с глух звук в един от ъглите на палатката.
Независимо, че в първия момент умът му бе отказал да приеме случващото се, сега Рейстлин вече се чувстваше господар на положението. Изведнъж всичко му се стори просто поредното дразнещо прекъсване на далеч по-важните му задачи. Решен да приключи въпроса възможно най-бързо и изцяло в своя полза, архимагьосникът насочи вниманието си към своя враг, който стоеше пред него и го наблюдаваше без каквато и да е сянка от страх в очите.
Рейстлин също не се страхуваше. Съзнанието, че нищо не може да го убие, тъй като е защитен от самия ход на времето, му даде възможност за момент да обмисли напълно равнодушно какво да бъде следващото му заклинание.
Вече усещаше как магическите потоци протичат през тялото му и предизвикват желаната реакция на екстаз и чувствено удоволствие. Реши, че поне за момент почивката от безкрайното тежко наизустяване ще му се отрази добре. Още едно интересно упражнение... Той протегна ръце и започна да изговаря думите, които щяха да запратят мълнии от синя светлина през гърчещото се тяло на неговия враг. След което нещо го прекъсна.
Случи се толкова внезапно, че наистина го изненада. В рамките на един-единствен гръмовен миг и сякаш от небето точно пред него се появиха две фигури.
Едната се прекатури право в краката му и вдигна полуделите си от възторг очи:
—Я гледай! Ами че това е Рейстлин! Успяхме, Гнимш! Успяхме! Ей, Рейстлин! Бас държа, че си изненадан да ме видиш, а? Чакай само да чуеш какво имам да ти разказвам! Разбираш ли, бях умрял. Е, не съвсем, но...
— Тасълхоф? — възкликна най-сетне магьосникът.
През съзнанието му, подобно на мълниите, които се готвеше да запрати към противника си, се загърчиха светкавични въпроси и заключения.
Първо — кендер! Времето можеше да промени своя ход!
Второ — времето може би бе променило своя ход..
Трето — можеше да загуби живота си!
Шокът от осъзнаването превърна грижливо подредените му мисли в паническа смес, разкъсвайки спокойствието и увереността, необходими на всеки практикуващ заклинател. А в секундата, когато осъзна едновременно неочакваните последици от възникналия проблем и цената, която можеше да заплати, Рейстлин изгуби контрол. Магическите думи се изплъзнаха от ума му. Докато врагът му — напротив — вече се бе втурнал напред.
Магьосникът реагира напълно автоматично. Китката му помръдна и в ръката му се появи малката сребърна кама, която винаги носеше със себе си.
Но беше прекалено късно...
Глава 9
Карас се концентрира напълно върху човека, който се бе заклел да убие. Ето защо появата на двете привидения не можа да извади от равновесие тренирания му за такива ситуации ум. Помисли ги просто за част от магията, която чародеят се готвеше да запрати срещу него.
В същия момент джуджето объркано забеляза, че очите на Рейстлин се изпразват. Видя как устата на магьосника — отворена и готова да изрече заклинанието — провисва. За Карас всичко това бе сигурен знак, че поне в следващите няколко безценни секунди, Рейстлин е напълно в негова власт.
Джуджето се хвърли напред, втъкна късия си меч в черната роба и удовлетворено установи, че острието прониква дълбоко в плътта му.
Телата им се приближиха максимално. Мечът влезе още по-навътре. Странната, изгаряща топлина, излъчвана от магьосника го обгърна като пламтящ покров. Сетне интензивната омраза и гняв на Рейстлин му подействаха почти като физически удар и Карас бе отхвърлен назад. Той се претърколи на земята.
Знаеше обаче, че е ранил магьосника — смъртоносно. Поне това можеше да твърди със сигурност. Джуджето вдигна очи към изпълнения с повяхваща, но все така гибелна ярост поглед на Рейстлин и видя как постепенно болката в него взима връх. Подскачащата светлина на фенера съвсем ясно очертаваше стърчаща дръжка на меча му от корема на изчадието. Ръцете на Рейстлин се обвиха около оръжието и от устата му се изтръгна агонизиращ писък. Карас въздъхна с облекчение. Магьосникът вече не представляваше опасност.