Карас бе последен. Преди и той да скочи в дупката, си позволи да хвърли един последен поглед към вътрешността на палатката.
Фенерът вече бе престанал да се клати и меката му светлина обливаше сцена, сякаш излязла от нечий кошмар. Потрошени маси, разхвърляни столове и разпиляна храна навсякъде, накъдето погледнеше. Препълнената локва кръв около черната роба на магьосника се стичаше на тънко ручейче и отдавна бе започнала да капе в тунела под него.
Джуджето скочи в дупката и притича известно разстояние навътре, след което спря. Грабна края на въжето пуснато по пода и го дръпна рязко. Другият му край бе завързан за носещата греда на тунела точно под палатката на генерала. Гредата се измъкна и прекатури, предизвиквайки нисък тътен. Видя как някъде там се срутва купчина камъни и веднага след това гледката се затули от гъст облак прах.
Проходът бе блокиран напълно. Карас се обърна и забърза, за да догони останалите.
—Генерале...
Карамон скочи на крака с протегнати към гърлото на противника си ръце. Той оголи зъби и изръмжа. Гарик изненадано се препъна назад.
— Генерале! — извика. — Карамон! Аз съм!
Чак сега огромният войн усети пронизващата болка в главата си. Познатият глас на младия рицар отново го върна към действителността. Той изпъшка и стисна слепоочията си с две ръце. Гарик го улови точно преди да се строполи от замайването и му помогна да се отпусне в едно кресло.
— Брат ми? — попита генералът с удебелен глас.
— Карамон... аз... — младежът преглътна.
— Брат ми! — повтори той със стържещ глас през стиснатите си зъби.
— Отнесохме го в палатката му — каза Гарик. — Раната е...
— Какво? Раната е какво? — каза нетърпеливо генералът и стрелна младежа със зачервени очи.
Рицарят отвори уста, затвори я, след което просто поклати глава. Карамон забеляза, че е смъртно пребледнял. Той въздъхна, стисна клепачи и вътрешно се приготви за замайването и пристъпът на гадене, които щяха да го връхлетят веднага щом се изправеше. После тромаво стана и моментално се почувства изгубен във водовъртеж от тъмнина. Замръзна неподвижно и изчака да дойде на себе си. Чак тогава отвори очи.
— Ти как си? — попита Гарик и внимателно огледа младежа.
— Добре съм. — Рицарят почервеня от срам. — Из-изненадаха ме... в гръб.
— Разбирам — Карамон вече бе забелязал съсирващата се кръв по косата му. — Случва се. Не се тревожи. — Той се усмихна тъжно. — Мен пък ме нападнаха отпред.
Гарик кимна, но по лицето му си личеше, че мисълта за провала го гризе.
"Ще се справи — помисли си едрият войн. — Рано или късно се случва на всеки един от нас."
— Трябва да видя брат си — понечи да излезе навън, но се спря. — Лейди Кризания?
— Спи. Получила е нараняване с нож в областта на... ъъъ... ребрата. Аз... превързахме я... колкото можахме. Наложи се да... разкъсаме робата ѝ. — Той се изчерви още повече. — Дадохме ѝ малко бренди, за да дойде на себе си...
— Знае ли за Рейст... Фистандантилус?
— Магьосникът ни забрани да ѝ казваме. Веждите на генерала учудено се повдигнаха и той се намръщи. Огледа вътрешността на палатката. Очите му се задържаха върху следите от кръв по отъпканата земя. Пое си дълбоко дъх и отметна платнището, за да излезе навън с несигурни крачки. Гарик го последва.
— Армията?
— Вече научиха. Слуховете се разнасят. — Младежът безпомощно разтвори ръце. — Трябваше да свършим много неща едновременно. Опитахме се да последваме джуджетата...
— Ха! — изсумтя Карамон и примижа от острата болка в главата. — Със сигурност са срутили тунела след себе си.
— Да. Направихме опит да разчистим, но със същия успех можехме да прокопаем цялата проклета пустиня — отвърна с горчивина Гарик.
— Ами армията? — настоя генералът и спря пред входа на палатката на Рейстлин. Отвътре долитаха глухи стенания.
— Мъжете са разтревожени — въздъхна рицарят. — Говорят помежду си и повечето не знаят какво да мислят. Не знам.
Карамон кимна с разбиране. Той надникна към мрачната вътрешност на палатката на брат си.
— Ще вляза сам. Благодаря ти за всичко сторено, Гарик — добави тихо. — А сега отиди да си починеш, преди да си припаднал. По-късно ще се нуждая от помощта ти. Няма да ми бъдеш от голяма полза, ако се разболееш.
— Слушам, сър — младежът полуполитна-полупристъпи встрани, но спря, измъкна изпод металния си нагръдник едно окървавено парче пергамент и му го подаде: — Намерихме това... в ръката ви, сър. На ръкописен джуджешки е...
Карамон го разтвори, прочете написаното и го прибра в колана си.