Лицето на Рейстлин бе вкочанено. Устата му зееше, без да издава звук. Невиждащите, потънали дълбоко в скулите очи се взираха право напред.
Карамон пристъпи сковано, все така без да изпитва и следа от печал или облекчение и се загледа към странното изражение на магьосника, ала в същия момент стряскащата истина го овладя напълно: Рейстлин не беше мъртъв! Уголемените, неподвижни очи се взираха невиждащо, но само в този свят, поради простата причина, че наблюдаваха друг.
Тялото на магьосника се разтърси от скимтящ вик, който бе дори по-ужасяващ от агонизиращите писъци. Главата му помръдна, устните му се разделиха, адамовата му ябълка се раздвижи, но устата му не издаде звук.
Изведнъж очите на Рейстлин се затвориха. Главата му се отпусна на една страна, спазмите престанаха. Измъченият му вид изчезна, а лицето му придоби особен, бледен вид. Магьосникът си пое дъх, изпусна го, пак вдиша дълбоко...
Поразен от онова, което виждаше, без да е сигурен дали трябва да изпитва благодарност или съжаление, че брат му е оживял, Карамон не можеше да откъсне очи от окървавеното, измъчено тяло.
Долавяйки как започва да трепери от парализиращото усещане, което понякога връхлита човек след особено неприятен кошмар, генералът коленичи до Кризания и внимателно ѝ помогна да се изправи. Тя се втренчи неразбиращо в него, без да може да го познае. Погледът ѝ отново се насочи към Рейстлин. Усмихна се. Затвори очи и мълчаливо произнесе благодарствена молитва. Сетне се притисна към Карамон. По бялата ѝ роба имаше пресни кървави петна.
— Трябва да излекуваш и себе си — каза той, докато я извеждаше от палатката, обвил силната си ръка около нея, за да я задържи да не падне.
Лицето ѝ, макар и отслабнало от безмерна умора, изглеждаше красиво и озарено от хладен триумф.
— Може би утре — отвърна младата жена. — Тази нощ постигнах далеч по-важна победа. Не виждаш ли? Това беше отговорът, който очаквах.
Загледан в нейната умиротворена, ведра красота, Карамон почувства, че очите му се замъгляват от напиращите сълзи.
— Значи това е твоят отговор? — попита рязко и извърна поглед към лагера.
Огньовете отдавна бяха оставени да изтлеят. Забеляза, че някой тича натам и бе сигурен, че новината вече се разпространяваше. По някакъв начин вещицата бе успяла да възкреси магьосника, да го върне от света на мъртвите.
Усети как озлоблението се надига в него. Можеше да си представи разговорите, вълнението, въпросите и умуването, мрачните погледи, поклащането на глави.
Душата му не можеше да понесе всичко това и сякаш се свиваше от отвращение. Сега единственото, което искаше, бе да заспи, за да забрави всичко и всички.
Ала Кризания говореше трескаво:
— Това е и твоят отговор, Карамон. Това е знакът от боговете, който и двамата очаквахме. — Тя спря, вдигна очи и го погледна. — Нима не виждаш? Нима още не си повярвал? Оставихме нещата в ръцете на Паладин и богът ни проговори. Рейстлин трябваше да остане жив. Трябва да живее, за да извърши своето велико дело. Заедно — аз, той и ти, ако пожелаеш да се присъединиш към нас, ще се изправим срещу злото и ще го надвием така, както тази нощ победихме смъртта!
Карамон се втренчи продължително в нея. Сетне сведе глава и раменете му се отпуснаха. "Не искам да се боря срещу злото —. помисли си изморено. — Просто искам да си отида у дома. Твърде много ли е това?"
Той притисна ръка към слепоочието си. Внезапно осъзна, че в сумрачния светлик на настъпващото утро
върху кожата му са се отбелязали кървавите пръсти на Рейстлин.
— Ще назнача стража в палатката ти — заяви дрезгаво. — Опитай се да поспиш...
Той ѝ обърна гръб.
— Карамон — повика го Кризания.
— Какво? — едрият войн въздъхна.
— Утре ще се почувстваш по-добре. Ще се моля за теб. Лека нощ, приятелю. Не забравяй да благодариш на Паладин задето пощади живота на брат ти.
— Да, разбира се — измърмори той.
Главоболието му се усилваше, а заедно с него и неудобството, което изпитваше. Знаеше, че съвсем скоро нещата ще се влошат, така че побърза да остави Кризания и се добра със залитане до палатката си.
Когато остана сам в тъмнината, той се преви на две и повръща, додето в стомаха му не остана почти нищо. Сетне се хвърли в леглото и опита да се противопостави на болката и изтощението.
Докато мракът милостиво го обгръщаше, в съзнанието му още веднъж отекнаха думите на Кризания: "Не забравяй да благодариш на Паладин задето пощади живота на брат ти".
Споменът за ужасяващото лице на Рейстлин заплува пред очите му и молитвата му остана неизречена.