Братята затаиха дъх и се заслушаха напрегнато, докато очите им се нагодят към мрака.
Острият есенен вятър изведнъж се бе усилил и нощните звуци сякаш се умножиха. Чуваше се ромоленето на потока, край който лагеруваха, шумоляха клони и падащи листа. Ала и двамата знаеха, че онова, което бяха чули не бе нито вятърът, нито бълбукането на течаща вода.
— Ето го пак — прошепна Карамон, когато магьосникът се прокрадна по-близо до него. — В гората от другата страна на потока.
Звукът бе по-скоро дращещ, като че ли някой без особен успех се опитваше да се прокрадва в непозната местност. Продължи още няколко секунди, след което отново замлъкна. Някой или нещо — тромаво и с тежки ботуши.
— Гоблини! — изсъска Карамон.
Той стисна по-здраво меча. Братята се спогледаха. В този миг годините на отчуждение, завист и омраза бяха изчезнали. Изправени пред общата опасност, двамата действаха като един, сякаш все още се намираха в утробата на майка си.
Войнът предпазливо стъпи във водата на потока. Червената Лунитари разпръскваше лъчите си между клоните на дърветата, ала сърпът ѝ бе съвсем тънък и едва-едва успяваше да разкъса тегнещия сумрак. Като се опасяваше да не се подхлъзне на някой подводен камък, Карамон внимателно опипваше дъното преди да пренесе цялата си тежест напред. Рейстлин го последва. С едната си ръка държеше потъмнелия жезъл, а с другата леко се подпираше на рамото на брат си, за да не изгуби равновесие.
Прекосиха потока по-тихо и от шепнещия над ромолящите води вятър, след което излязоха на другия бряг. Отново чуха шума. Нямаше никакво съмнение, че го предизвиква живо същество, защото даже когато един от поредните пориви на острия вятър утихна, звуците не престанаха.
— Авангард. Нападателен отряд! — измърмори полуобърнат към брат си Карамон.
Рейстлин кимна. Гоблините имаха обичая, когато възнамеряват да нападнат някое селище, предварително да проучат терена пред основните си части. Задачата беше досадна и не носеше дял от убийствата и плячката, така че обикновено се падаше на онези с по-нисък чин — най-неопитните и лишени от реална стойност бойци.
Магьосникът стисна рамото на Карамон и го принуди да спре.
— Кризания! — изшептя той. — Селото! Трябва да разберем накъде са се упътили!
Войнът се намръщи.
— Ще се постарая да остане жив.
Ръката му красноречиво описа движение, сякаш спипваше някой за врата.
Рейстлин се усмихна мрачно:
— А аз ще го разпитам — добави, правейки на свой ред неразбираем жест.
Братята предпазливо се запромъкваха напред, като се придържаха към сенките, за да не ги издаде някой случаен проблясък на острие или тока. Все още чуваха шума. Макар често да заглъхваше, той неизменно се разнасяше отново и винаги от една и съща посока. Който или каквото и да бе срещу тях, очевидно нямаше никаква идея за приближаването им. Излязоха на някаква пътека и се прокраднаха от двете ѝ страни, докато — доколкото можеха да преценят — не се оказаха непосредствено до смутителя на нощното спокойствие.
Звукът се разнасяше на двайсетина стъпки навътре в гората. Острият взор на Карамон бързо съзря друга, по-тясна пътечка, водеща право към потока. Мястото беше идеално за засада и предоставяше добра възможност на нападателя както да атакува изненадващо преминаващите по-основния път, така и да се изтегли сравнително необезпокоявано в случай, че жертвите му се окажеха по-опасни от очакваното.
— Стой тук! — даде той знак на Рейстлин.
Магьосникът кимна. Войнът отстрани някакъв надвиснал клон от пътя си и съвсем бавно навлезе в гората, като се държеше встрани от тясната пътечка.
Рейстлин се притаи до едно дърво, докато пръстите му сръчно оформяха топка от сяра и гуано. Думите на заклинанието се рееха на повърхността на съзнанието му. Той си ги повтори, без и за миг да отклонява вниманието си от шума, който вдигаше брат му при придвижването си.
Макар войнът да се опитваше да се промъква възможно най-тихо, кожената му броня проскърцваше, металните ѝ закопчалки дрънчаха, а изпод краката му пращяха настъпани съчки. За щастие жертвата им на свой ред също вдигаше шум, така че едрият мъж надали щеше да бъде забелязан преди...
Нощният въздух се разцепи от ужасен писък, последван от още викове и трясък, сякаш ги нападаха поне сто човека.
Магьосникът се напрегна. Сетне някой изкрещя:
— Рейст! Помощ! Ооох!
Шум от боричкане и потрошени клони. И падане на тежко тяло. Рейстлин прибра полите на робата си и се затича по тясната пътечка. Времето за изненадващо нападение отдавна бе отминало. Все още чуваше виковете на брат си. Звукът бе ясен, а не приглушен или задавен от болка.