Дори си бе позволил пръв да направи постъпки за установяване на контакт с елфите от Квалинести. Още не можеше да се отърси от странното и зловещо усещане, което бе изпитал, когато се оказа, че трябва да изпрати посланието си до Солостаран, Говорителя на Слънцата, знаейки, че същият в неговото време вече е умрял. Рейстлин просто изсумтя презрително, щом научи за опитите му да привлече елфите на тяхна страна, тъй като много добре знаеше какъв ще бъде отговорът им. Все пак магьосникът запази за себе си тайната надежда, че поне този път събитията ще се развият иначе...
Но тя не се оправда.
Хората на Карамон дори не получиха шанс да разговарят със Солостаран. Пратениците още не бяха слезли от седлата, когато във въздуха прозвъняха десетки стрели, които се забиха пред самите копита на конете. Един поглед им бе достатъчен, за да се уверят, че сред околните дървета са заели позиции буквално стотици стрелци с изпънати лъкове. Преговорите така и не се бяха състояли, а единственото, което получи Карамон като послание, бе стрелата, донесена му за доказателство.
Войната започваше да изпълва генерала със зловещи предчувствия. И сам можеше да сглоби парчетата. От онова, което бе чувал да обсъждат Рейстлин и Кризания, Карамон започваше да разбира, че не върши нищо по-различно от вече правеното. Тази мисъл му се струваше кошмарна. Ала макар двамата с магьосника да изпитваха сходни чувства по въпроса, причините бяха напълно различни.
"Имам усещането, че желязната яка е отново около врата ми — помисли си той една вечер, докато седеше в странноприемницата, в която бе разположил щаба си в Киргот. — Отново роб, също като в Истар. Единствената разлика е, че сега е дори още по-зле от тогава. В Истар поне можех да избирам дали да продължа да се боря. Винаги можех да намеря смъртта! Сега очевидно нямам право даже на този избор."
Ситуацията му се струваше безумна и дълбоко смущаваща и нощем не му даваше покой. Искаше му се да може да я обсъди на спокойствие с брат си, ала знаеше, че дори Рейстлин да не бе останал навътре в сушата заедно с основната част от армията, едва ли би проявил желание да говори с него на тази тема.
Междувременно Фистандантилус възвръщаше силите си бавно, но решително. В продължение на два дни след огнения погребален ад в планинското село Рейстлин бе спал непробудно, изтощен до смърт. Първите му думи веднага щом се събуди, бяха, че е гладен. В следващите няколко дни изяде повече храна, отколкото някой от двамата с Кризания си бе представял преди това че може да понесе. Кашлицата му изчезна. Тялото му заякваше и сякаш се изпълваше с живот.
Ала дори най-силните му отвари за сън не можеха да прогонят кошмарите.
Мисълта не му даваше мира ден и нощ. Ако само откриеше коя е била фаталната грешка на Фистандантилус, може би тогава щеше да успее да я избегне!
В ума му се оформяха безумни планове. Позволи си да обмисли идеята за пътуване напред във времето, за да направи необходимите проучвания, но почти веднага я отхвърли. Ако опожаряването на едно село можеше да го изтощи до толкова, че два дни да не е в състояние да стъпи на краката си, би могъл само да предполага докъде ще го докара заклинанието за прехвърляне през времето. А и ако в тяхното време изминеха едва няколко дни докато отново успее да дойде на себе си, колко ли месеца щяха да отлетят в миналото, додето се завърнеше и щеше ли да има необходимите сили, за да даде достоен отпор на Царицата на Мрака?
Изгубен в безизходния лабиринт на собствените си страхове, Рейстлин вече бе на път да се предаде на отчаянието, когато отговорът го намери сам...
Глава 1
Магьосникът повдигна платнището на входа на палатката си и излезе навън. Мъжът на стража отпред се изпъна и го погледна разтревожено. Неочакваната поява на Рейстлин винаги хвърляше в смут дори хората от собствената му охрана. Никой никога не успяваше да предутади или да чуе идването му. Винаги изникваше сякаш от нищото. А първият знак за присъствието му неизменно беше изгарящото докосване на ледените му пръсти, тихо прошепнатите думи или прошумоляването на черната му роба.
Избягваха палатката на архимагьосника старателно и често се взираха в нея със смущение, близко до чистия ужас, макар досега никой да не бе забелязвал нещо наистина странно. Хората и особено децата рядко сваляха очи от нея със съкровената надежда да забележат някое чудовище, избягало от контрола на Рейстлин. Последното предполагаше, че чудовището ще се втурне да изяжда всички в лагера и само тяхната храбра намеса би помогнала да го укротят с помощта на парче сладиш.