— Аст билак моипаралан / Су аквлар тантангусар.
Вледеняващото усещане под пръстите се разпространи по ръцете и проникна до мозъка на костите му. Стиснал зъби, Рейстлин повтори думите:
— Аст билак моипаралан / Су аквлар тантангусар.
Мързеливият танц на цветовете в сферата се превърна в луд вихър. Магьосникът отвори очи и се потопи в зашеметяващия водовъртеж, борейки се с напиращото усещане за гадене, без да маха ръцете си от сферата.
Още веднъж и съвсем бавно, той прошепна думите за трети път.
Цветовете замръзнаха. В центъра на сферата засия ярка светлина. Рейстлин премигна и се намръщи. Светлината не биваше да бъде нито черна, нито бяла, трябваше да бъде съставена от всички цветове и все пак от нито един от тях, за да символизира смесицата от добро и
зло — неутралитетът бе есенцията на съществуването на драконите, затворени в сферата. Винаги беше така, още откакто за пръв път се бе взрял в дълбините ѝ, за да наложи волята си над нея.
Сега светлината, която виждаше, макар и в общи линии такава, каквато беше обикновено, изглеждаше заключена в пръстени от тъмни сенки. Втренчи се още по-настоятелно и хладнокръвно в нея, отхвърлил всякакви опити на измамливата магия да използва въображението му, за да го заблуди. Бръчките му се изостриха. В центъра на сферата наистина имаше някакви сенки, които му напомняха за... напомняха му за сенки на... крила!
Неочаквано от светлината се протегнаха две ръце. Рейстлин ги улови — и възкликна от изненада.
Ръцете го дръпнаха с такава сила, че едва не го повлякоха. Чак когато почти бе потънал в сенчестата светлина на сферата, той си даде сметка какво се случва и панически ги издърпа назад заедно със себе си.
— Какъв е смисълът? — произнесе със заповеден глас. — Защо ме предизвикваш? Отдавна станах твой повелител.
Тя ни вика... Тя ни вика и ние трябва да се подчиним!
— Кой може да бъде по-важен от мен? — попита остро той, усещайки как кръвта във вените му се смразява от неочакваното предположение.
Нашата Царица! Чуваме гласа ѝ в съня си. Той е по-силен от нас. Ела, господарю, ще те отведем при нея! Побързай!
Царицата! Рейстлин потръпна. Ръцете, сякаш доловили моментната му слабост, задърпаха още по-силно. После ядосано им даде отпор, колкото да си поеме дъх и да обмисли ситуацията. Цветовете в сферата се гърчеха неудържимо и лудо.
Царицата! Естествено, трябваше да го предположи. Беше навлязла в неговия свят — поне отчасти — и сега се движеше сред злите дракони. Прокудени от Крин от Соламнийския рицар Хума, сега и добрите, и злите дракони спяха на потайни и закътани места.
Мрачната Царица, Такхизис, Петглавият Дракон, будеше само злите и ги призоваваше да се съберат и да ѝ помогнат да възвърне контрола си над света.
Беше напълно в реда на нещата и драконовата сфера да откликне с желание на повика на Царицата — същността ѝ беше съставена от добри, зли и неутрални дракони, но особено в тези времена, злото в нея вероятно преобладаваше.
"Дали сенките, които виждам, са крила или това е просто отражението на собствената ми душа?", запита се Рейстлин, без да откъсва очи от сферата.
Нямаше време за губене. Мислите прелетяха през ума му само докато си поеме дъх, след което ужасната истина се появи в кристалната си чистота — ако дори само за миг изгубеше контрол, Такхизис щеше да го постави във властта си.
— Не, Царице — измърмори, стиснал здраво двете си ръце. — Не, няма да бъде толкова лесно.
А на сферата каза тихо, но твърдо:
— Все още съм твой господар. Аз те спасих от Силванести и Лорак, лудия крал на елфите. Аз бях онзи, който те отнесе в безопасност надалеч от Кървавото море на Истар. Аз съм Рей... — той преглътна, усетил внезапна горчивина в устата си и продължи през стиснати зъби: — Аз съм... Фистандантилус — Господарят на миналото и настоящето. И ти заповядвам да ми се подчиниш!
Светлината в сферата помръкна. Магьосникът почувства как ръцете потрепериха и започнаха да му се изплъзват. Гневът и страхът пронизаха всеки негов нерв, но си
наложи да овладее емоциите си и да не им позволи да избягат. Треперенето престана и ръцете се успокоиха.
Ще ти се подчиним, господарю.
Рейстлин едва сдържа въздишката си на облекчение.
— Прекрасно — произнесе с непреклонен глас, като че ли говореше на провинило се (и опасно!) дете. Продължи с хладен тон: — Трябва да установя контакт със своя послушник в Кулата на Върховното чародейство в Палантас. Слушай моята заповед. Пренеси гласа ми през етера на времето. Накарай Даламар да ме чуе.