— Джим, мога да ти простя за твоята импулсивност, но ти правиш ужасна грешка. Не ме ядосвай, момче. Дори не си помисляй да ме ядосваш. Пожертвал съм прекалено много, за да позволя това да се разпадне.
— Имаш предвид както пожертва Кериган ли? — озъби му се Рейнър.
Менгск се сви, сякаш Рейнър се бе пресегнал през пространството и го бе цапардосал. Лицето му почервеня.
— Ще съжаляваш за това. Ти изглежда не осъзнаваш моето положение. Аз няма да позволя нищо да ме спре.
Рейнър най-сетне бе пробил през дебелата и дълбока благородна ръжда, която покриваше водача на бунта, и бе достигнал до човека под нея. Менгск вече бе ядосан и вените по врата му бяха изпъкнали.
— Няма да позволя нищо да ме спре — повтори той. — Нито ти, нито Конфедерацията, нито Протосите, нищо! Аз ще властвам над този сектор или ще го видя изпепелен! Ако някой от вас се опита да се качи на моя…
Рейнър изключи звука и се загледа как Менгск се пенеше и ревеше безмълвно на екрана.
— Успя да го ядосаш — обяви Майк. — Най-накрая.
— Сигурно е заради нещо, което казах — отвърна Рейнър, но по лицето му нямаше усмивка.
В жужащата тишина на спускателния кораб, Майк каза:
— Съжалявам. — Думата не звучеше по-добре сега, отколкото предишния път на планетата.
Рейнър седна до Майк и погледа палубата за известно време.
— Да, аз също — отрони най-накрая той. — Не трябваше да я пускам да тръгва сама.
— Знам какво преживяваш.
— Какво, и ти ли стана телепат?
Майк сви рамене.
— Аз съм просто човек. Това е важното. Войната беше дълга. Всеки от нас даде жертви. Всеки от нас видя неща, които би предпочел да не бе виждал. Един умен човек веднъж ми каза, че живите се чувствали виновни, че все още били живи. И не, вината не е твоя.
— Може, но аз чувствам точно обратното — отвърна Рейнър. В пилотската кабина на спускателния кораб се възцари тишина. След това бившият шериф поклати глава. — Това не е края — заяви той. — На Протосите и Зергите не им дреме, че сега Менгск ръководи нещата. На тях не им пука за човешките войни и човешките водачи. Те се бият сред населяваното от хората пространство. Това не е края.
— Мисля, че за мен е — каза Майк. — Аз не съм боец. Поиграх си малко на такъв, но аз съм репортер. Не ми е мястото на бойното поле. Моето място е зад клавиатурата или пред обектива на камерата.
— Вселената се промени, синко. Какво възнамеряваш да правиш?
Сега беше ред на Майк да направи дълга пауза.
— Не знам — отговори най-накрая той. — Предполагам, че нещо, с което да помогна. Едва ли ще съм от голяма полза там. Но трябва да е нещо, различно от това.
Спускателният кораб имаше ограничен обхват, но те успяха да си уредят превоз вън от системата на борда на „Тъндър Чайлд“16, стар крайцер от клас „Бегемот“, който само четири часа и един бунт по-рано беше служил на Конфедерацията. Сега той и повечето от човешките кораби се оттегляха от боя, изоставяйки Тарсонис на Зергите, Протосите и всички бедни глупаци, които смятаха, че подземните бункери са страхотна идея.
Свързочникът на „Чайлд“ ги пресрещна в един коридор.
— Има съобщение за вас от Арктур Менгск.
— Менгск! — изплю Рейнър. — Дали не ме търси, за да му отворя нова дупка за уста?
— Не вас, сър — каза свързочникът. — То е за господин Майкъл Либърти, като ударението е върху „господин“. Може да го приемете в комуникационната зала, ако желаете.
Рейнър вдигна уморени вежди. Майк му махна да идва с него. Бившият планетарен шериф, бивш бунтовнически капитан и бивш революционер, се настани в един стол извън обхвата на комуникационната камера. Майк натисна копчето за отговор и изчака съобщението да измине разстоянието от „Хиперион“.
На екрана се появи Арктур Менгск. Всяко косъмче от прическата му си беше на мястото, всеки жест беше изпипан и отрепетиран до съвършенство. Сякаш предишният инцидент не се беше случвал.
— Майкъл — разцъфтя той.
— Арктур — отвърна Майк, без дори да му се усмихне.
Менгск сведе натъжено поглед за миг, сякаш обмисляше внимателно следващите си думи. Някога, този номер щеше да мине, но сега беше само куха и безчувствена превзетост, която водачът на бунтовниците очевидно бе репетирал. На Майк почти му се стори, че той ще се доближи и ще седне върху бюрото му.
— Страхувам се, че не мога да изразя достатъчно колко съжалявам за Сара. Просто не знам какво да кажа.
— Капитан Рейнър каза няколко превъзходни думички — отвърна Майк. Сега вече и неговите очи горяха.
— Някой ден, надявам се, Джим и аз ще поговорим за това. — Усмивката на Менгск беше насилена и пресилена. Нещо се беше случило и голямото мехурче около бунтовника се беше спукало. — Но не за това ти се обаждам. При мен има един човек, който иска да говори с теб.