После й обясни.
— Тези езерца се откриват из целия континент и всяко от тях е свързано с другите посредством тази огромна мрежа от лиани. Те играят жизненоважна роля в екосистемата на дъждовната гора. До вирчетата, в които лианите вършат работата си, не растат никакви други храсти.
— А защо вирчето е оцветено така? Да не би във водата да има някакви други съставки?
— Да, точно така. Ако разполагахме със средства за анализ, бих могъл да те водя от езерце на езерце и да ти покажа, че във всяко се наблюдава леко свръхналичие на определен елемент или химическо вещество. Като че ли лианите оформят мрежа между гигантските дървета и пренасят от дадена област хранителни вещества, налични в големи количества, в други райони, където те липсват.
— Търговско споразумение! — Гребенът на Атаклена разцъфна в едно от малкото чисто тимбримски изражения които Робърт беше сигурен, че разбира. За пръв път, откакто бяха напуснали заедно града, я виждаше толкова очевидно развълнувана.
Зачуди се дали в момента момичето не работи върху „глиф на съпреживяване“ — онази чудата форма на изкуство, която някои човеци се кълняха, че усещат, и даже че се били научили да я разбират по малко. Робърт знаеше, че в процеса някак си участват мъхнатите пипалца на тимбримската корона. Веднъж, докато придружаваше майка си на дипломатически прием, той беше забелязал нещо, което трябваше да е глиф — носещ се, както изглеждаше, над гребена на тимбримския посланик Ютакалтинг.
Това бе странно, бързо отминаващо усещане — сякаш беше зърнал нещо, доловимо единствено с крайчеца на окото и скриващо се всеки път, когато се опитваше да фокусира погледа си върху него. Оттогава се чудеше дали изобщо е имало нещо, или всичко е плод на въображението му.
— Връзката, разбира се, е симбиотична — рече Атаклена. Робърт премига. Тя говореше за лианите, естествено.
— Аха, права си. Лианите поемат хранителни вещества от огромните дървета и в замяна пренасят такива, каквито корените на дърветата не могат да извлекат от бедната почва. Освен това прочистват токсините и ги отвеждат на голямо разстояние. Вирчетата като това служат за банки, в които лианите се събират, за да складират и разменят важни химични вещества.
— Невероятно! Това наподобява егоистичния търговски модел на разумните същества. И предполагам, че е логично и растенията да прилагат този метод, поне някъде. Мисля, че кантенците може да са започнали така, преди линтенските градинари да ги ъплифтират и да ги присъединят към пътуващите сред звездите.
Тя вдигна поглед към Робърт.
— Каталогизиран ли е този феномен? Предполагаше се, че з’тангите са проучили Гарт от името на Галактическите институти преди планетата да бъде предадена на вас, човеците. Изненадана съм, че изобщо не съм чувала за подобно нещо.
Робърт се поусмихна.
— Естествено в з’тангският доклад до Великата библиотека се споменава за това свойство за химичен трансфер на лианите. Част от трагедията на Гарт се състоеше в това, че мрежата като че ли беше на ръба на пълния колапс преди Земята да наеме планетата. И ако това наистина се случи, половината континент ще се превърне в пустиня. Но з’тангите са пропуснали нещо извънредно важно. Те като че ли изобщо не са забелязали, че лианите много бавно се движат из гората и търсят нови минерали за дърветата приемници. Гората, като активна търговска общност, се адаптира. Тя се променя. Съществува действителна надежда, с подходящо подбутване тук-там, мрежата да се превърне в основа за възстановяването на планетната екосистема. В такъв случай можем да успеем да извлечем и нелоша печалба, като продадем метода на различни страни.
Беше очаквал да й стане приятно, но Атаклена пусна коренчетата да паднат в кехлибарената вода и каза хладно:
— Сякаш се гордееш с това, че си хванал една толкова внимателна и разумна по-стара раса като з’тангите в грешка, Робърт.
— Я почакай малко. Аз…
— Кажи ми, да не би вие, човеците, да възнамерявате да скриете тази информация и да се наслаждавате на интелигентността си всеки път, когато раздавате части от нея? Или пък ще се перчите с нея и ще разгласявате нашир и надлъж онова, което всяка разумна раса вече знае — че Великата библиотека не е и никога не е била съвършена?
Робърт трепна. Стереотипният тимбрим, както си го представяха повечето земянити, беше адаптивен, разумен и често закачлив. Но в момента думите на Атаклена звучаха по-скоро като на някоя раздразнителна, упорита млада жена.
Наистина някои земянити отиваха прекалено далеч в критиката си към галактянската цивилизация. Като първата известна „вълконска“ раса за над петдесет мегагодини, човеците понякога се хвалеха прекалено шумно, че са единственият жив днес вид, започнал да пътува в космоса без чужда помощ. Защо трябваше да приемат за аксиома всичко, което можеше да се намери във Великата Библиотека на Петте галактики? Земните популярни медии имаха склонност да насърчават пренебрежителното отношение към извънземните, които обикновено търсеха там нещата, вместо да ги откриват сами.