Макар че, като си помисля, записването в армията също не беше кой знае колко драматично.
Градчето ни е твърде малко, за да си има собствена наборна служба. Наложи се да отскоча до Грийнвил, областния център, за да постъпя. Наборната служба се помещаваше в тясна стаичка на един от етажите на универсалния магазин, напъхана между официално лицензираната питиепродавница и студио за татуировки. В който и от двата магазина да решиш да влезеш, на сутринта може да се събудиш със сериозни проблеми.
Отвътре канцеларията изглеждаше още по-непривлекателно, ако това въобще е възможно. Беше обзаведена с бюро, компютър и принтер, два стола, на единия от които седеше служителката, и още шест други, подредени покрай стените. На малка масичка пред шестте бяха струпани овехтели издания на „Таим“ и „Нюзуик“. Двамата с Кати, разбира се, бяхме идвали тук преди десетина години и имах чувството, че нищо не се е променило, включително списанията. Само служителката ми изглеждаше различна. Предишната май нямаше нито дълга коса, нито цици.
Сегашната пишеше нещо на компютъра и изглеждаше погълната от работата си.
— Един момент и ще ви обърна внимание — каза, без да вдига глава. Рефлекс като на кучетата на Павлов към отварянето на вратата.
— О, не бързайте — отвърнах. — Виждам, че сте претрупани с работа.
Опитът ми да се пошегувам бе подминат с пренебрежение, но все пак се радвах, че не съм изгубил форма. Седнах на стола до бюрото и я зачаках да свърши онова, с което се занимава.
— Идвате или заминавате? — попита тя накрая и вдигна очи към мен.
— Моля?
— Идвате или заминавате — повтори тя. — Идвате, за да заявите съгласието си да постъпите, или заминавате за започване на службата?
— О… заминавам.
Тя ме погледна още веднъж над смъкнатите си очила.
— Вие сте Джон Пери, нали?
— Как познахте?
Тя кимна към компютъра.
— Повечето хора, които постъпват на служба, го правят на рождения си ден, въпреки че разполагат с трийсетдневен гратисен период. Днес имаме само трима рожденици. Мери Валъри вече се обади, за да ни извести, че не желае да постъпва. А не ми приличате на Синтия Смит.
— Радвам се да го чуя — отвърнах.
— И тъй като не сте тук, за да заявите желание за постъпване — продължи тя, като игнорира поредната ми проява на хумор, — е логично да се предположи, че сте Джон Пери.
— Може да съм някой самотен старец, отбил се да си намери компания.
— Тук не идват такива — отвърна тя. — Изглежда, хлапетата от студиото ги плашат с демоничните си татуировки. — Намести се на стола и съсредоточи вниманието си върху мен. — Документите, ако обичате.
— Но нали вече знаете кой съм?
— Просто за да сме сигурни — каза тя, но на устните й не затрептя и намек за усмивка. Сигурно не е лесно да се занимаваш ежедневно със склерозирали заядливци като мен.
Подадох шофьорската си книжка, акта за раждане и националната си лична карта. Тя ги взе, измъкна изпод бюрото една плочка, включи я в компютъра и я постави пред мен. Сложих дланта си върху нея и изчаках положителна идентификация. Жената пъхна личната ми карта в страничния процеп за потвърждение и пак каза:
— Вие сте Джон Пери.
— Е, върнахме се там, откъдето започнахме.
Тя ме игнорира отново.
— Преди десет години, в деня, когато сте заявили желанието си да постъпите на служба, сте получили необходимата информация относно Колониалните отбранителни сили, правата и задълженията ви, свързани с постъпването в тях. — Говореше с тон, който подсказваше, че произнася тази реч поне веднъж дневно, вероятно и по-често. — В промеждутъчния период сте получавали опреснителни материали, с които сме ви напомняли за поетото от вас задължение. Питам ви — на този етап нуждаете ли се от още информация по въпроса, или сте в състояние да декларирате, че осъзнавате и разбирате напълно правата и задълженията, които предстои да поемете? Имайте предвид, че изискването на допълнителна информация и материали в този момент все още не подлежи на съдебно наказание.
Припомних си пояснителната лекция. Първата част се състоеше от досадна реч, посветена на човешките колонии и произнесена от монотонен апаратчик на КОС: присъстваха десетина застаряващи граждани от областта, които не спираха да се тъпчат с понички и да се наливат с кафе. След това ни раздадоха брошурки, посветени на службата в КОС — ако се съдеше по тях, нещата там не се различаваха от военната служба където и да било. Когато се стигна до частта с въпроси и отговори, узнахме, че лекторът всъщност не служи в КОС, а е нает да изнася лекции в нашата област.